...защото любовта е силна като смърт;

ревността – люта като преизподня;

стрелите й са стрели огнени;

тя е пламък много силен

"Книга на песните", глава 8

 

Има едно особено състояние при четящия човек, което, когато настъпи, създава усещането за слабост. Когато човек чете и някоя книга му хареса, той обикновено може да каже кое му харесва – сюжетът, героите, стилът на автора. Но има едни книги, които толкова много ти харесват, че ако започнеш да изреждаш кое точно ти е харесало, сякаш все нещо пропускаш, сякаш мисълта ти не е достатъчно добре формулирана и слабо се доближава до това, което искаш да кажеш (а ти си четящ човек и уж си изграден от думи). Тогава прибягваш до сравненията: „Сюжетът напомня за...“, „Езикът е като на...“, „Характерът на главния герой е като...“ И неусетно, вместо да спечелиш още читатели на тази книга, ти отблъскваш своите близки, защото им внушаваш, че това вече е прочетено.

Такъв проблем имам аз с романа на Антония Апостолова „Нас, които ни няма“. Толкова много ми хареса, а толкова трудно я промотирам. И проблемът не е в мен, а е в книгата. Защото не е човешко да се пише по такъв начин. Защото не може нещо толкова страшно като смъртта да се съобщава така неусетно и непредвидимо, че би го пропуснал, ако не внимаваш. Не може да се пише за страховете и комплексите по такъв начин, все едно са най-естествените неща. (А те наистина са най-естествените неща, което е парадоксално, защото забравяме, че сме изградени от тях.) Не може да се пише за любовта така, все едно е единственото важно нещо на света, просто защото това създава хаос в нашите задръстени от информация съзнания, които са подчинени на идеята, че за да бъдеш, трябва да имаш. И тази убеденост, която ни е наложена, е разбита в романа по един фин начин, нежно, почти любовно, за да ни върне към естественото състояние на душите ни, отпреди нашето имане сега.

 

Чудя се има ли смисъл написаното до тук, или успявам да онагледя състоянието, което описах по-горе? Може би липсват само сравненията с други автори и герои, но всяко сравнение е в ущърб на този, когото искаш да похвалиш. „Нас, които ни няма“ е книга, за която някой циничен човек би казал, че разказва банална история – влюбването на двама тийнейджъри.

Първо разказът се води от името на момчето, а после – от името на момичето. И, ако бях склонна да обобщавам, щях да кажа, че е направено така, както се случва и в живота – влюбването на момчето заема по-голямата част от книгата, по-описателно е, по-обсебващо, по-егоистично (по неосъзнат начин, разбира се), защото в центъра му е Тя (момичето-жена) и всяка мисъл е за нея, и всяко действие – глупаво или почти, е пак провокирано от нея. Междувременно любимата се намества в настоящия му живот, а миналото на героя е разказано така, че да бъде обяснена неговата слабост и виновност пред нейната сила.

Влюбването на момичето обаче, ако пак си позволя да обобщя, е като при жените – в съпоставка със семейството, чрез паметта, чрез спомена на рода, защото това са историите, които формират женската чувствителност. Споменът за родителите, които са видени в споделен интимен момент, сякаш е неосъзнатата причина доброто момче да бъде изоставено и да бъде избран другият, който чупи огледалата на колите. Защото любовта на майката и таткото е най-силната и детето се стреми да я пресъздаде с някого, който не се страхува и не се спира на „почти правене на нещо“.

Разказите и на двамата напомнят, че човек не може да се бори с вътрешните си инстинкти и колкото и да сме възвишени, първичното определя пътя ни, подклажда любопитството ни, създава странностите ни, с които очароваме другите, но които всъщност ни ужасяват.

Обобщенията, които почти направих по-горе, всъщност са причината романът толкова да ми хареса. Защото историята е позната в общи линии, но линиите не са никак общи. Има много цитирани книги, има много поезия (буквално) и тол-ко-ва мно-го му-зи-ка. И всичко това на фона на деветдесетте.

Носталгичната романтиката, която е присъща за всичко, което не може да се върне, се подхранва от ролята на крайморския град, който сякаш е съучастник в съдбите на героите. Четейки „Нас, които ни няма“, човек може да си начертае карта на Бургас и да го обиколи без затруднение. И ако до сега не съм успяла убедително да обясня защо тази книга е велика, то сега ще използвам и последния си коз – конструкцията на романа.

Много писатели обичат хронологичното действие на събитията да се описва в синхрон с начина, по който върви разказа. Малко са тези, които си позволяват да експериментират и да приключат историята на романа, преди да е свършила самата книга.

Антония Апостолова се числи към малцината, които не се страхуват да бъдат различни и показва, че знае разликата между фабула и сюжет. И се справя повече от великолепно.

 

Автор на текста: Марина Братанова, книжарница "Хермес" - Русе