Количка

И дъбът още е там

От: София Лундберг

Специална цена 15,26 лв. Редовна цена 17,95 лв.

2,69 лв. 15 %

Естер е загубила опората си след тежък развод, а почивните дни без сина й Адриан са болезнено самотни. Всяка втора събота, в търсене на утеха, тя се разхожда на една живописна поляна на брега на Балтийско море. Сяда на пейката под красивия стар дъб и потъва в мисли.
Един ден там тя среща Рут, възрастна дама с невероятна способност да се радва на красивото в живота.
Естер е загубила опората си след тежък развод, а почивните дни без сина й Адриан са болезнено самотни. Всяка втора събота, в търсене на утеха, тя се разхожда на една живописна поляна на брега на Балтийско море. Сяда на пейката под красивия стар дъб и потъва в мисли.
Един ден там тя среща Рут, възрастна дама с невероятна способност да се радва на красивото в живота. В разговорите им Рут си спомня младостта си, а Естер е очарована от нейните истории. Между двете жени се създава неочаквано и силно приятелство.
Но не всичко е такова, каквото изглежда. Какви ли тайни крие Рут?
Търсенето на отговори отвежда Естер до езерото Комо в Италия, където разбира, че житейската история на Рут е много по-сложна, отколкото си е представяла.
В края на това пътуване в сърцето на Естер ще изгрее надежда за нов живот. За ново щастие. И за нова любов.
Повече информация
ISBN 9789542621249
Тегло 0.3000
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 13х20
Преводач Стефка Кожухарова
Брой страници 368
Дата на издаване 2022 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:И дъбът още е там
Вашият рейтинг
Тишината се нарушава от ято птици, което излита от короната на дъба. Естер се стряска от внезапното шумолене в клоните над главата й и отваря очи. Няколко листа се отскубват от дървото и бавно се понасят към земята.
Тогава забелязва, че до водата има някого. Присвива очи, за да види по-ясно. В далечината се мержелее крехка женска фигура с превит гръб и дълга прошарена коса, хваната на солидна конска опашка. Жената хвърля нещо във водата. Естер се изправя и внимателно закрачва по хлъзгавите крайбрежни скали.
Шепи трохи политат във въздуха, а после се озовават във водата, където ято патици лакомо им се нахвърлят. Старата жена държи пълна найлонова торба и постоянно загребва от нея нови шепи.
– Най-накрая пейката се освободи – отронва тя, без да се обръща.
Естер спира и се усмихва колебливо.
– Да. И вие ли седите там?
Жената се извръща към нея, усмихва се и й подава торбата.
– Да, на много добро място са я сложили. Елате и вие да хвърляте малко. Много е успокояващо.
Успокояващо? Да хвърляш трохи във водата? Естер я поглежда с недоумение, а жената разтриса леко торбата и отново й я подава.
– Успокояващо е да хвърляш каквото и да било. Представете си само, че това е нещо, с което искате да се разделите, и ще видите колко е приятно.
Лицето й се озарява от усмивка, около очите й се врязват дълбоки бръчки, останали там като отпечатък от многото смях, а бузите й се набраздяват от тънички остри ивички. Кожата й е толкова бледа, че изглежда прозрачна. На слепоочията й се очертават зелени кръвоносни съдове, а малките й очи проблясват красиво измежду бръчките. Като че ли криещото се там щастие излъчва светлина. Тя загребва трохи в шепата си и изпъва ръка към Естер.
– Подай си ръката – приканва я тя.
Естер изпълнява. Сега и нейната шепа е пълна с трохи и къшеи хляб. Някои се търкулват и политат към земята. Междувременно патиците са излезли от водата и все повече се приближават към нея. Гладът ги прави безстрашни и те невъзмутимо се отправят на лов за сладкия хляб, който по правило се намира около хората. Тя замахва силно с ръката си назад, после я запраща напред и трохите политат високо във въздуха. Старата жена има право – чувството е приятно. Естер отново посяга към торбата, загребва още веднъж и пак хвърля. Патиците на ливадата се сбиват за по-големите късчета, а човките им затракват звучно.
– На този му казвам Риналдо – обажда се жената и посочва най-едрия мъжки паток.
– Хубаво име. Необичайно.
Жената сваля изплетената на една кука ръкавица и подава ръка на Естер. Кожата й е студена и загрубяла.
– Приятно ми е. Рут – представя се тя. – Много пъти съм ви виждала да седите горе на пейката.
– Странно. Аз ви виждам за първи път.
– Да, не исках да ви безпокоя. Изглеждахте ми така заета да плачете.
Естер потръпва.
– Вече не е ли време да изтриете сълзите? Не мислите ли? Очите ви са подпухнали като кюфтета – продължава Рут.
– Защо ми говорите така? – пита Естер, смутена от дръзкото й изказване, но не получава отговор.
Тя вдига ръка към окото си и попипва клепача си. После се усмихва, а очите й почти се изгубват зад подпухналата кожа, така че й е трудно да вижда. Вероятно Рут има право. Очи като кюфтета.
В това време Рут обръща торбата наопаки и изтръсква последните трохи на земята. Няколко патици тръгват към нея и започват да кълват, осмеляват се да се доближат толкова, че почти докосват обувката й. Рут сгъва торбата, прибира я в джоба си и отново си слага плетените ръкавици.
– Вече се захлажда. Не смятате ли? – с усмивка отбелязва тя и потреперва от студ.
 Естер се обръща, бавно тръгва към дъба и помахва над главата си.
– Може би малко, но на пейката още е топло, слънцето я огрява, а дървото пази завет. Довиждане. Приятно ми беше да се запознаем.