Хасиендата

Хасиенда Сан Исидро

Ноември 1823 г.

Южният хоризонт представляваше ниска и съвършено права линия, непрекъсвана дори от черните петънца на коне, тръскащи глави в далечината. Пътят се ширеше пред мен, напълно пуст.

Каретата бе заминала.

Стоях с гръб към портата на хасиенда Сан Исидро. Белите измазани дувари се издигаха от черната напукана земя зад мен като костите на древен звяр. Отвъд високите стени, отвъд главната къща и прясно изкопаните гробове зад параклиса ратаите вървяха към нивите с агаве, нарамили своите мачете. Като малък често обикалях тези полета и научих, че плътта на агавето не поддава толкова лесно, колкото човешката. Ратаите вдигаха мачете и ги спускаха отново и отново, като с всеки глух удар се опитваха да достигнат до сладкия сок в сърцевината. Всеки един от мъжете ставаше все по-интимно запознат с начина, по който месото на агавето реагираше на метала по време на тази своеобразна жътва на сърца.

Лек полъх се прокрадна в долината от тъмните възвишения. Сухият и студен вятър взе да ме щипе по бузите и да смъди в мокрите ми очи. Беше време да се върна. Да се върна към предишния си живот. Но дланите ми се изпотиха при самата мисъл да се обърна и да погледна тежката дървена порта на Сан Исидро.

Когато стиснах зъби и пристъпих прага на Сан Исидро, имах причина. Имах причина да мина през портата като безразсъден юноша от някоя от онези легенди за пътувания в подземния свят.

Сега тази причина се бе изпарила.

Въпреки това продължавах да стоя по средата на черния път, отвеждащ далече от Сан Исидро, далече от Апан, с поглед, впит в хоризонта със страстта на грешник, застанал пред своя светец покровител. Сякаш силата на скръбта ми можеше да узурпира Божията воля и да върне каретата обратно тук, а с нея и жената, която ми бе отнета. Ехото от отдалечаващия се тропот на копита и вдигналите се облачета прах се виеха над пътя като копалов тамян, сякаш в подигравка.

Казват, че животът на смъртните хора е празен, ако в него не присъства любовта към Бог. Казват, че болката от раните, които самотата нанася, може да бъде облекчена единствено чрез покорство, защото, когато служим на Бог, ние получаваме Неговата съвършена любов и ставаме цели.

Но ако Бог е Бащата, Синът и Светият Дух, ако е три в едно, ако е Троицата, тогава Той не би могъл да знае какво е да си самотен.

Бог не знае какво е да стоиш с гръб към сивото утро и да паднеш на колене в прахта. Няма представа какво е раменете ти да увиснат под смазващата тежест, когато за първи път си дадеш сметка колко щастлив си бил, когато не си бил самотен. Не знае какво е да усещаш парещата празнота, отворена в собствените ти гърди.

Бог не знае нищо за самотата, понеже никога не е изпитвал онази интимна близост с някой друг, която всички смъртни хора познават: те се притискат в обятията си, заобиколени от мрак, който е толкова плътен и остър, че дере кожата им, и се уповават един на друг, усещайки горещия дъх на дявола върху настръхналите си вратове.

Режещи камъчета бодяха капачките ми през износения панталон, докато стоях коленичил, дишайки тежко, твърде изтощен да се разхлипам. Знаех какво изпитват ратаите. Свистенето на техните мачете ми бе познато. Както и чувството, когато острието се забиваше в гърдите ми. Знаех какво е да пожънат сърцето ми. Чувствах гъстите струйки сок, стичащи се от дупката в гръдния ми кош. Раните ми бяха като греховна стигма, която се възпаляваше и забираше под жежките лъчи на слънцето.

Бог не знае нищо за самотата.

Самотата бе да стоиш на колене в прахта и да се взираш в пустия хоризонт.

Накрая онова, което ме сломи, не бяха гладките мастилени сенки, нито подигравателният смях на Сан Исидро, отекващ около мен. Онова, което изтръгна сърцето от гърдите ми, не беше страх.

Беше болката от това, че я загубих.