В дивата пустош

По-късно четирите оцелели жени постигнаха пълно съгласие само за две неща. Първо, никой не бе видял гъстите храсталаци да поглъщат Алис Ръсел. И второ: у нея имаше такава злобна жилка, че можеше да те пререже.

Жените закъсняха за срещата.

Мъжете от групата, събрали се около огъня цели трийсет и пет минути преди уговорения час, се потупваха един друг по раменете, излизайки от гората. Добре свършена работа. Водачът чакаше останалите петима с приветлива усмивка, облечен в униформения си червен суитшърт. Те захвърлиха модерните спални чували в багажника на минивана и се качиха в него с въздишка на облекчение. Микробусът беше пълен със закуски и термоси с кафе. Подминаха храната и посегнаха към чантите с мобилните си телефони. Отново имаха връзка със света.

Навън беше студено. Никаква промяна. Бледото зимно слънце се показа напълно само веднъж през изминалите четири дни. Но поне бяха на сухо. Седнаха отзад. Един от тях разказа някакъв анекдот за способността на жените да се ориентират по карта и всички се засмяха. Пиеха кафе и чакаха колежките им да се появят. Изминаха три дни, откакто ги видяха за последен път, така че можеха да потърпят още няколко минути.

Измина час преди задоволството да отстъпи място на раздразнението. Един по един петимата се надигнаха от меките седалки и закрачиха нервно нагоре-надолу по калния път. Вдигаха телефоните към небето, сякаш допълнителната дължина на ръцете им щеше да помогне да хванат неуловимия сигнал. Пишеха нетърпеливо текстови съобщения, които нямаше как да изпратят на по-добрите си половинки в града. Закъсняваме. Задържат ни непредвидени обстоятелства. Бяха изминали няколко дни, а у дома ги чакаха топъл душ и студена бира. И работа на следващия ден.

Водачът им се взираше в гората. Накрая откачи радиостанцията.

Пристигна шепа подкрепление. Лесничеите разговаряха безгрижно, докато вдигаха яките на якетата си. Ще ги измъкнем оттам за нула време. Знаеха къде се губят хората, а и разполагаха с часове дневна светлина. Във всеки случай, поне някои от тях. Но напълно достатъчно. Нямаше да продължи дълго. Плъзнаха из храстите с професионална увереност. Мъжете от групата се върнаха в микробуса.

Закуските бяха изчезнали, а кафето изстина и придоби неприятен горчив вкус, когато рейнджърите се появиха отново. Короните на евкалиптите се открояваха върху притъмняващото небе. Лицата посърнаха. Закачките изчезнаха заедно с гаснещата светлина.

Мъжете в микробуса седяха мълчаливо. Ако ставаше въпрос за криза в заседателната зала, щяха да знаят какво да направят. Срив на долара, неизгодна клауза в договора, нищо притеснително. Но тук храстите сякаш обвиваха в мъгла отговорите. Пуснаха безмълвните си телефони като счупени играчки в скутовете си.

От радиостанцията се разнесоха още откъслечни думи. Фаровете на колите пронизваха плътната стена от дървета, дъхът на хората се носеше на облаци в ледения нощен въздух. Издирвачите се събраха отново за инструктаж. Мъжете в минивана не чуха подробности от разговора, но и не беше нужно. Тонът казваше всичко. Имаше граници за онова, което можеше да се направи след смрачаване.

Накрая издирвателната група се разпръсна. Мъж със светлоотражателна жилетка се качи отпред в микробуса. Щеше да ги откара до заслона на парка. Налагаше се да прекарат нощта там, за да си спестят тричасовото пътуване обратно до Мелбърн. Продължаваха да мълчат, докато не чуха първия вик.

Пронизващ и подобен на птичи крясък, това беше необичаен звук в нощта и всички глави се обърнаха към четирите силуета на върха на хълма. Два от тях сякаш подкрепяха третия, докато четвъртият се препъваше несигурно зад тях. Стичащата се по лицето му кръв изглеждаше черна в далечината.

– Помогнете ни! – крещеше едната от жените.

Повече от една:

– Тук сме. Трябва ни помощ, а тя се нуждае от лекар. Моля ви, помогнете. Слава богу, слава богу, че ви намерихме.

Спасителите вече тичаха, а мъжете, захвърлили телефоните върху седалките на микробуса, се задъхваха на няколко крачки след тях.

„Изгубихме се“, казваше някой. А друг: „Изгубихме я“. Трудно беше да се разбере. Жените крещяха, плачеха и гласовете им преливаха един в друг.

– Алис тук ли е? Успя ли? В безопасност ли е?

В хаоса и в нощната тъмнина беше невъзможно да се определи коя от четирите попита за Алис.

По-късно, когато нещата станаха още по-ужасни, всяка от тях щеше да настоява, че е била тя.