Количка 0
0,00 лв.

Объркани в свободата

От: Владимир Зарев

Романът „Объркани в свободата“ се състои от два сюжетни и мисловни потока. Едната сюжетна линия се развива в съвременността и разказва за насилието и несвободата, предизвикани от пандемията, която ни отне различието и ни потопи в нереалното виртуално съществуване. Втората сюжетна линия ни пренася в Средновековието и засяга темата за исихазма – едно удивително духовно учение в търсене на единение с Бог.

 

Романът „Объркани в свободата“ се състои от два сюжетни и мисловни потока. Едната сюжетна линия се развива в съвременността и разказва за насилието и несвободата, предизвикани от пандемията, която ни отне различието и ни потопи в нереалното виртуално съществуване. Втората сюжетна линия ни пренася в Средновековието и засяга темата за исихазма – едно удивително духовно учение в търсене на единение с Бог.

Привидно тези две сюжетни линии изглеждат несъвместими. Това, което ги обединява в романа, е проблемът за свободата, за величието на човешката свобода, която до голяма степен осмисля живота ни.

 

Аз наистина вярвам, най-наивно продължавам да вярвам, че съвършенството, ако то е постижимо, може да се сравни и да се опише единствено с абсолютната свобода. Възможно ли е в затвора, в затвора на високите стени, на решетките, на ключалките и на принудата – питам се и до днес аз, – дори в затвора на нашите страсти, желания, надежди и илюзии, човек да изпита усещане за съвършенство и за неизмерима свобода?

 

                                                                                                                                                                                                  Из „Объркани в свободата“

 

Големият романист Владимир Зарев отново ни поднася четиво с пределна актуалност: Пандемията е нахлула мощно в битието на хаотично живеещите му герои. Отново ще намерим познати от предишните му романи на съвременна тема мотиви: за развращаващата сила на натрупаното набързо богатство, за емоционалната нестабилност на героя-интелигент. Но в романа има и един втори план. И точно той – ръкописът на оставащ неизвестен автор, дава стабилността и пластическата сила на цялото повествование. Спиритуалната извисеност на исихастите, техните духовни дирения хвърлят своя отблясък и върху живота на съвременните хора.

 

                  Проф. Михаил Неделчев

 

Владимир Зарев вкарва в синергия съвременност и Средновековие, плете плътна мрежа от истории, многоизмерност, разгърната вещо – със знание и майсторлък. Отвъд цялата сложност прозира обаче една несантиментална лична равносметка, биографична и духовна. Тя задава основната тема – стремежа към съвършенство, безграничността на свободата, простотата на действителното съществуване. И разбужда сетивата за единия смисъл – смисъла на живота.

 

                Проф. Георги Каприев

 

 

Владимир Зарев ни зарадва с нов роман. В негов стил: с препратки към социалното, с преплитания на съдби, с пресичания на житейски сили. Удивителна е неговата талантлива работоспособност, удивително е и неговото остро обществено чувство: благодарение на тях той се превърна в един от водещите български романисти, признат в Европа, признат в света.

 

     Митко Новков

 

ИНТЕРВЮ С ВЛАДИМИР ЗАРЕВ ПО ПОВОД ИЗЛИЗАНЕТО НА НОВИЯ МУ РОМАН - "ОБЪРКАНИ В СВОБОДАТА" ЧЕТЕТЕ ТУК!

 

 

 

Повече информация
ISBN 9789542622222
Тегло 0.300000
Цветност черно/бяла
Издател Хермес
Корица мека
Размери 14,2х21
Брой страници 312
Дата на издаване 2022 г.
Език български
Напишете вашето мнение
Вие оценявате:Объркани в свободата
Вашият рейтинг

1.

 

На другия ден получих ръкописа. Нямаше да му обърна внимание и щях да го захвърля в кофата за боклук, ако не беше тънкият, едва изпаряващ се мирис на скъп парфюм, на хубава хартия и далечен спомен. Спомен, който се беше загнездил дълбоко в подсъзнанието ми и търсеше светлината, търсеше пролука у мен. Очевидно го беше писала жена, по парфюма личеше, че това е гледана жена, със самочувствие. Някаква особена тъга се излъчваше от самите листи, те бяха с воден знак и приятно патинирани на цвят, текстът беше писан на компютър и отпечатан с принтер. После вниманието ми беше привлечено от писмото, вложено в плика:

„Искам да бъда искрена с Вас, господин Михайлов, защото ценя журналистическите Ви усилия и съм убедена, че Вие ще проникнете дълбоко в смислите на всичко, което ще бъде описано в тази книга. Ще разгадаете тайните послания и кодовете, които я свързват с нашата действителност, с Пандемията и с унижението, което развихрилата се зараза ни причинява. Очевидно ние сме принудени доброволно да се откажем от себе си, от богатството и разнообразието на живота си, но човешката несвобода, колкото и достойна да е тя, не може да бъде разгадка и цел на нашия живот.

Ще Ви я изпращам на части по прозаичната причина, че текстът не е завършен. Съзнавам, че написаното от мен е объркано и привидно непоследователно, но ако се замислите, такова е и нашето съществуване. Ако някога се реша и сложа заглавие на ръкописа, то най-вероятно ще бъде „Объркване“ или „Объркването“, понеже тази дума изразява и всичко друго освен себе си. Реших да се заловя с тази безсмислица, нека употребя по-точния израз, с тази лудост, защото Пандемията обърка и смени живота ми. Коварната болест се опитва да промени и мен и аз се ужасявам от принудителната несвобода, усещам я, сякаш някой ме е потопил във вселенската тишина, оная всепоглъщаща и плашеща духа ни тишина, в която нищо не се случва. Следователно я възприемам като предчувствие и отглас на смъртта. Единствената ми съпротива към заразата е този опит да говоря, донякъде да се изповядам в този объркан текст. Текст по-скоро приумица, в който, ако се вгледате доброжелателно, ще откриете много общо с всичко, което ни помита, обърква и преследва сега.

Желая Ви най-вече здраве и усмихнато лято. Не се нуждая да публикувам книгата, не търся помощта Ви, а Вашето човешко разбиране.

С уважение“ – следваше един толкова сложен и увъртян подпис, който очевидно не обозначаваше никого.

Беше ми писнало от всякакви графомани, в България отдавна се бяха навъдили повече писатели, отколкото читатели. Ако не ни беше овладяла китайската болест, навярно веднага щях да изхвърля тези претенциозни брътвежи, увенчани с красив воден знак. Реших да прелистя няколко страници и ако те оправдаеха предчувствията ми, да подаря бъдещето и славата на този ръкопис на уличния контейнер за боклук...

 

 

***

 

Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух... не зная защо ми хрумна тази мисъл от евангелието на Йоан. Знаех всичко за замолените към Бога и възвисени манастири на Атон, бяха ми разказвали и за просторните многолюдни манастири, накацали около гордия, но вече посечен и опозорен Търновград. Можех да постъпя в някой от тях, но аз избрах да се махна, да изчезна и да се спотая от суетата и непрестанно роящата се глъч на големия свят, от свирепото насилие, с което агарянецът посрамваше рода ми, да избягам от греховните съмнения на плътта, ала най-важното – от съмненията на духа, в това най-неочаквано и окаяно място. Манастирът, в който се скрих всъщност от себе си, ми беше препоръчан от моя духовен Учител боголюбимия отец Григорий и се наричаше „Възнесение Господне“. Той се намираше на половин ден път от престолния град Видин, в подножието на Балкана, беше забулен за намиране, непостижимо усамотен по своя замисъл, по своето устройство и близост до Бога и най-важното, беше труден за изтърпяване. Самата обител беше вбита във високата скала, килиите ѝ бяха издълбани в узрелия камък и се възправяха на осемдесет лакти над долчината, която беше приютила аромата на планинския безкрай, на несвършване, на всякакви лековити треви и най-вече на толкова рядката билка росен, за която се мълвеше, че с помощта на тежкия си сладникав и всепроникващ аромат лекува всичко, от загноясал пръст и лесна простуда, до болки в коленете и кръста, до бавно стопяващото се човешко зрение и глухотата, а също световърт, душевна отпадналост, охтика и най-вече бездетство. И още, нашепнаха ми го монасите, че този росен имал магическото свойство и предопределението понякога да се самозапалва. За безценната и могъща като Балкана билка, която не растеше никъде другаде в необгледния свят, ще разказвам още.

Освен от пропастта на небето, манастирът беше обиколен от диви и заядливи възвишения, които се извисяваха и постепенно допълзяваха до върховете на Балкана. Нощем бездънно ни огряваше Небесната съкровищница, заливаше ни трепкащата и бдяща над нас божия светлина, ухаеше дълбоко и омайващо и този благотворен мирис на нещо първородно, което се случва единствено в сънищата ни, сякаш правеше манастира още по-висок, недостъпен и отхвърлен за сатанинските съблазни. Килиите, а те бяха едва седем на брой, бяха грубо издялани в скалата, бяха десетина лакти широки и толкова дълбоки, над цялото му протежение от шейсет мъжки крачки се проточваше сговорчив дървен навес, който спасяваше от дъжда, през зимата от снега, но не от жегата или от студа. Някои от стените на манастира бяха иконописани, ала сцените бяха толкова несръчни, нескопосани и примитивни, сякаш иконописецът щедро беше вплел в тях своето неумение и най-вече страха си и от живота тук на земята и от отвъдното. Разпнатият Иисус Христос приличаше повече на разбойника Варава, с когото безчестно беше съден от Пилат, Пресвятата майка Богородица не напомняше на скърбяща, а на развеселена жена, Адът беше изрисуван щедро и със загадъчна наслада особено там, където привидно се осъждаха плътските наслади. Тези срамни сцени наподобяваха разпуснатостта и разгула, с които бях изненадан и донякъде ужасен в бдящия над света, уморен и разпадащ се Константинопол.