Ние използваме бисквитки за да направят вашия опит по-добър. Да се съобрази с новата директива за електронните комуникации, ние трябва да поискаме за вашето съгласие да установите бисквитки. Научете повече.
Ние използваме бисквитки за да направят вашия опит по-добър. Да се съобрази с новата директива за електронните комуникации, ние трябва да поискаме за вашето съгласие да установите бисквитки. Научете повече.
Преди да започна настоящия текст, бързам да цитирам част от книгата, за която ще разкажа - „Живописна България“ от Иван Вазов:
„Казаха ми приятели, че някакво си френско списание тия дни, с присъщата на французите учтивост, като обсипало България с хвалби, казало няколко благи думи и за мене: нарекло ме „поет на юмрука и славословец на грубата сила!“, и ме поканиха да се защитя. Не, аз няма да сторя това – аз даже съм поласкан от тия незаслужени комплименти, ами ще ви поговоря за село Бов.“
Странното е, че повечето от нас също свързваме Иван Вазов с темата за борбата, героизма, смъртта и жертвоготовността. Но този сборник съдържа пътни бележки, впечатления от красотата на България, размисли върху връзката между човека и природата, наблюдения, които звучат актуално и днес. На читателя, който от ученическите години е запазил спомена за един сериозен, нравоучителен и дори един краен Иван Вазов, сега му се открива друг образ на
“Ако моята любов е грешка, тогава най- вярната стъпка в моя живот е тази грешка“
Неда и Боян са млади, амбициозни студенти. А любовта им е „неуловима, променлива, неподчиняваща се на никому за нищо“, много силна, горда, красива и непреклонна. Започва на инат, така и приключва. Те се търсят, намират, отблъскват, за да се потърсят, намерят и отблъснат отново. Не могат да бъдат заедно, не могат и един без друг… Десет дни - толкова продължава пламенното им съжителство. Толкова е времето, през което те остават физически заедно.
Но любовта им остава жива…не се забравя, не се повтаря. И ако е била грешка, определено е от онези грешки, които човек НЕ ИСКА да повтори в живота си, за да я съхрани като ЕДИНСТВЕНА. Остават разделени десетилетия, когато случайно, или не, едно най- обикновено отклонение от пътя ги среща отново. Той вече е успял инженер в разгара на соц-а, а тя - археолог. Той участва активно в изграждането на Новия свят,
„А времето не само помни, но и припомня...“
Неда Антонова е една от най-добрите съвременни български авторки, посветила се на писането на исторически романи.Новият роман на авторката разглежда образа на Васил Левски - Апостола на свободата.
„Първият след Бога“ е роман за борбата на един човек, отдал живота си за освобождението от османската власт. Всичко в романа се основава на действителни събития от живота на Левски. Неговата борба, неговия живот, неговата любов. Авторката преплита исторически събития с художествена измислица, за да ни даде един завършен образ, който да ни служи за пример. В книгата освен с исторически събития, читателят се сблъсква с една непрестанна борба на доброто и злото, на алчността и жаждата за власт. Нишките така се преплитат, че неусетно човек се усеща въвлечен в повествованието от преди 150 г.
„Светът е диво животно, дете! Светът е звяр! И честита е всяка душа, намерила в себе
“Нищо, никога, никъде и при никакви обстоятелства не се случва в този свят”
“Светът нямаше сили да се промени дори и на милиметър“
След прочита на "Случки в близката нереалност" остава едно странно чувство, което в никакъв случай не е лошо – по-скоро нереално. Книгата на Блехер докосва душата. Това е един роман, който не се побира в никакви рамки. Роман-картина, роман-поезия, роман-болка. Героите са живи колкото и ние с вас. И четейки, човек няма как да не се пренесе в близката нереалност, да не усети всяка болка, всяка усмивка, всяка сълза и всяко чувство завладяло героя. Поетично-красивят език на Блехер контрастира на действителността в романа и на мислите и чувствата на героите.
“Какво представлява чувството ми за реалност? Около мен се е възвърнал животът, който ще живея до следващия си сън. Сега се боря с реалността. Крещя, умолявам някой да ме събуд
В тази четвърта книга от поредицата, читателят се запознава със Сюзън, собственичката на магазинчето за прежда. Постепенно в поредицата читателят опознава всички герои, персонажите се развиват, и с всяка следваща книга героите стават все по-истински и близки, но Сюзън до сега винаги е стояла в сянка. Наранена от миналото, тя не си позволява да се разкрие напълно, и да допусне хората до себе си.
С „Магазинчето за прежда и чудеса“, Мануела Инуса си играе с нежното читателско сърце, тя ни разказва тъжната история на Сюзън, кара ни да заобичаме героинята и да се опитаме да разберем болката й с всяка частица от сърцето си. Кара ни да се надяваме тя да открие щастието.
Дори след сто години, пак ще харесвам книгите за тийнейджъри.
„Сърцето ми и други черни дупки” ми се стори интригуваща от пръв поглед. Когато прочетох заглавието се засмях, но описанието стопи усмивката ми на секундата...
Главна героиня в книгата е шестнайсетгодишната Айсел, която от години планува да отнеме живота си. Тя се чувства изолирана и неразбрана от света и мисли само как да сложи край на страданието наречено живот. Единственото нещо, което й носи малко радост е физиката. Тя е увлечена по видовете енергия и как всичко около нас е пренос на един вид енергия в друг. Намира утеха в науката, защото й дава прости отговори на сложните въпроси за Вселената. Онлайн тя намира сайт за хора, желаещи да отнемат живота си. (Да, има такива!)
Там среща Роман (FrozenRobot), който пък си търси "партньор за самоубийство".
Тези дни ми се четеше нещо леко, приятно и ненатоварващо. Не съм особено голям любител на романтичната проза, така че реших да бъде нещо от съвсем различно естество. Избрах си "Да изживееш норвежката мечта" на Ерик Дрегни от издателство Ера. Много ми харесаха предишните книги от тази поредица и веднага грабнах новото бижу. Ерик Дрегни, авторът на книгата, решава да замине за Норвегия, където да проследи и опише живота на прадедите си и как се е променила държавата днес.
Заедно с бременната си жена, събира багажа и се установява там като студент за една година. Книгата няма определен сюжет, по-скоро е пътепис. Хареса ми начина, по който е написана - неангажиращо, но интригуващо и най-вече, че освен положителните страни на живота, бяха описани и негативите.
Из страниците научих колко е трудно да заживееш в Норвегия, без да знаеш език и през какви премеждия трябва да преминеш, за да получиш мобилен телефон. Особено впечатление ми направи разнообразието от диалекти