Аз съм човек с предразсъдъци. Искрено вярвах, че родната литература няма да създаде добро фентъзи. Защо ли? Защото съм от поколението, което израсна с книгите и филмите за Хари Потър, което се запозна с „Властелинът на пръстените“ в киното, но заради него се запали по четенето. И оттук идват предубежденията ми.

Тази ми нагласа обаче изчезна в мига, в който прочетох „Софийски магьосници“ на Мартин Колев, която е чудно въведение в магьосническия живот на София, изпълнен с фракции, сблъсъци, конфликти, магмилиция и необходимите висшестоящи органи. Само магически пръчки няма. Но има нещо много по-подходящо - амулети. (Не смятате ли, че пръчките заемат много място и са неудобни за носене? Амулетът от друга страна може да е всичко. Включително и пластмасов пръстен от близалка!)

Сюжетът следва изграждането на класическата вълшебна приказка - маргиналният герой, който открива своите сили, доказва силата и таланта си и... оженил се за принцесата и заживели щастливо? Да, ама не! Мартин Колев има друго решение за своя герой след справянето с препятствията. Като за начало в “Софийски магьосници” няма „принцеса“ за момчето. Но за неговия Пробудител има. (Какво е Пробудител ли? Прочети и ще разбереш!) И тук си казва неопитният читател, че ще се заформи една любов, ще блика романтика от всеки ред и ще се водят прочувствени разговори, анализиращи чувствата на замесените лица.

И така стигнах до продължението - “Софийски магьосници 2: В сърцето на Странджа”. Всичките ми очаквания (и страхове!) за любовната история обаче останаха излъгани. И заявявам - ако до този момент бях очарована от стила на Мартин Колев, то сега той заслужи моето уважение. Този отказ от кривване в любовната линия е труден, но печеливш. Всичко, което читателят иска - конфликти, сблъсъци, приятелства, предателства, обрати – е показано така вълнуващо, както и в първата част. Има и много изненади. Една, от които е, че са възкресени книгите-игри. Цялата атмосфера на книгите носи уюта на домашното и познатото - от припомнянето на отминалите детски интереси до познатите ни от българския фолклор митологични същества.

Тук е моментът да споделя нещо важно - стилът на Мартин Колев е неподражаем! Той е автор с усет за шегата. Диалозите са увличащи, но не създават усещането за четене на филмов сценарий. (Макар че бих се радвала да видя книгата филмирана!) Самите герои са живи, пълнокръвни и достоверни.

Е, на някои места може би има какво още да се желае от подбора на изразни средства, но историята е толкова увлекателна, че недостатъците остават незабелязани. В заключение бих искала да благодаря на Мартин Колев, че ме избави от един предразсъдък.

А вас мога да попитам следното – добрите книги променят читателите си, нали?

 

Автор на текста: Марина Братанова