Още от дете съзнавах, че имам развито шесто чувство – често просто знаех разни неща. Имам голямо семейство и всички ми се подиграват за тази странност, дори когато думите ми наистина се сбъдват. „Съвпадение“, казват те дразнещо редовно. Въпреки това скоро се случи нещо, което ги накара да започнат да вярват, че зад „лудостта“ на мама се крие нещо.

Да се върна малко назад… Винаги някое конкретно място ме вдъхновява за следващата ми книга. И преди две години реших, че искам новият ми роман да се развива в Индия. Когато започвам да пиша, често ме обзема странното усещане, че историите в книгите ми се „разказват“ сами. Може да звучи неправдоподобно, но е все едно хора и места от миналото ми шепнат в ухото, а аз просто им позволявам да ме водят.

Точно след като бях завършила „Среднощната роза“ през декември 2012 г., майка ми пристигна у нас. По ирония на съдбата, тъй като беше точно преди Коледа, цялото семейство беше вкъщи. Заведоха ме в хола, където всички ме зяпаха, щом влязох. Притеснен как ще приема новините, съпругът ми ме настани на дивана. „Приготви се за шок“, каза той и ме хвана за ръка.

И така, майка ми ми подаде фотоалбум, подвързан в избледняла зелена коприна.

„Намерих го сред вещите на леля Бесан. Твоята кръстница е живяла със семейството си в Индия в началото на миналия век и реших, че трябва да го видиш, тъй като си писала за този период“, каза тя.

Така, под втренчените погледи на семейството ми, отворих албума. И ето, на първата страница имаше избледняла снимка от Делхи Дурбар през 1911 г. – събитие, отбелязващо коронацията на Джордж VI, откъдето започва историята на моята героиня Анахита. Това означаваше, че моите предци наистина са били там.

Обърнах още една страница и видях, че пра-прачичо ми Доналд е роден в Индия, бил е рус със сини очи и е воювал във Франция по време на Първата световна война, точно както и моят измислен Доналд – един от главните герои на романа ми.

Прелистих още няколко крехки страници с фотографии в сепия и открих други членове на семейството. Надписите под снимките гласяха „Дейзи“, „Вайълет“ и „Мод“ – имена, които бях избрала на случаен принцип месеци по-рано за три от героините си. Не само това, но моите предци физически отговаряха на описанието на героите, които бях създала.

А снимката на последната страница показваше семейната къща в Англия през 1921 г. в едно село, наречено Крапстоун. Впоследствие открих, че то се намира на границата на Дартмур, където поставих измисления Астбъри Хол.

Седях там, а сълзите се стичаха по бузите ми. Макар винаги да съм уважавала и вярвала, че има толкова много неща, които знам без разумно обяснение, сега виждах за първи път как и моето семейство започва да вярва. От майка ми, която никога преди не беше отваряла албума и знаеше, че аз също не съм го виждала, до единайсетгодишния ми брат, в чиито очи се четеше искрено учудване. Всички усещаха, че това, на което току-що бяха станали свидетели, беше нещо повече от съвпадение.

Чисто и просто, нямаше как да съм знаела цялата тази информация и семейството ми го осъзнаваше.

Навярно психолозите биха казали, че това е някаква форма на осмоза. Че може би като дете при редките ми посещения при леля Бесан, моята кръстница, тя беше говорила за хората от миналото си. И по някакъв начин бях съхранила разказите ѝ в паметта си. Въпреки това фактът, че дори майка ми не знаеше нищо за това – в края на краищата леля Бесан е била още бебе в Индия по времето, когато са направени снимките, а аз бях много малка, когато тя почина – прави това изключително малко вероятно.

В нашия западен свят сме заменили инстинкта с логиката и сме се научили да пренебрегваме това, което ни подсказват сетивата. Ироничното е, че „Среднощната роза“ разказва историята на Анахита, която е дъщеря на лечител и живее, водена от шестото си чувство, както все още правят немалко хора на Изток. Каквото и да казват скептиците, щом на доларовата банкнота – символът на най-голямата сила на земята – фигурира надписът „Вярваме в Бога“ (а доколкото ми е известно, никой никога не е виждал или интервюирал Него), тогава всички ние трябва да проявяваме много по-голямо уважение към отова, което не разбираме, но по някакъв начин просто знаем.