„Мисълта за неизбежния край често ни кара да преосмислим живота си и да оценим настоящия момент“

 

Интервю с ТикТок сензацията Хадли Влахос

 

 

Хадли Влахос е хосписна сестра и бестселъров автор.

В „Преходът“ тя споделя емоционалните истории и житейска мъдрост на свои пациенти, като ни показва как грижата за другите може да преобрази живота ни и да му придаде висш смисъл. Книгата помага да се разсее страхът около смъртта, разкривайки, че тя е естествена част от еволюцията на душата ни.                                                                                                                       

Хадли Влахос има канал в TikTok с над 2 милиона последователи. Впечатляващите й истории я превръщат в истинска сензация в социалните мрежи, където споделя съвети от професионалния си живот на хосписна сестра. 

Въпреки че мнозина се страхуват да говорят за смъртта, тя е неизбежна и колкото по-подготвени сме за нея, толкова по-малко плашеща ще бъде тя за нас.

 

За професията и това как да подкрепиш близък човек, когато думите не стигат, разказва Хадли Влахос в интервю за audible.com.

 

Много хора ви познават от популярния ви акаунт в TikTok @nursehadley, където документирате преживяванията си като медицинска сестра в хоспис. Как си обяснявате огромния интерес към темата за смъртта, която доскоро се смяташе за табу?

Задавах си този въпрос много пъти през последните години, защото интересът изненада и мен. Мисля, че моите истории привличат хората, защото аз открехнах завесата към нещо, за което доскоро беше немислимо да се говори толкова много, при това публично. Нашето общество обаче се променя и вече не се плаши от воденето на по-тежки разговори. Моите истории създават емоционална връзка между хората, които са загубили любим човек или са изправени пред предизвикателството да се грижат за болен близък. Те ги свързват и създават у тях усещане за споделеност и човечност. Други, слушайки за смъртта, се замислят за собствения си живот. Мисълта за неизбежния край често ни кара да преосмислим живота си и да оценим настоящия момент. Историите, които споделям, помагат на хората да разберат през какво преминават другите. Те ни вдъхновяват да бъдем по-подкрепящи и грижовни към онези, които са изправени пред предизвикателствата на живота.

 

В „Преходът“  вие разказвате за трудностите, през които сте преминала като самотна майка. Как това обстоятелство повлия на бъдещото ви професионално развитие?

Като самотна майка често бях критикувана и уязвима. Тогава осъзнах колко важни са състраданието и подкрепата за хора, изправени пред житейска трудност. Един от любимите ми цитати е от Мая Анджелоу и гласи: „ Хората ще забравят какво сте казали, ще забравят какво сте направили, но никога няма да забравят как сте ги накарали да се почувстват.“

Аз забравих повечето хора, които бяха лоши с мен в онези трудни години, но споменът за това как се чувствах тогава не избледня с времето.

Поради тази причина винаги се опитвам да накарам пациентите си да се почувстват по-добре – с грижи, отношение и подкрепа.

 

В книгата разказвате за няколко запомнящи се срещи с ваши пациенти. Как общуването с тях и семействата им ви промениха? 

Много се сближих с един пациент, когото в книгата наричам Карл, както и с неговата съпруга. Въпреки че първоначално той не искаше да се грижа за него, успях да преодолея твърдостта му. Постепенно се опознахме и се сближихме. Той се интересуваше от футбол и разпалено ми разказваше за любимия си спорт. Когато разбра, че съм самотна майка и имам натоварен график, реши да ме информира за всичко интересно, което се случва. Сърдечната му болест не му позволяваше да прави нищо друго, освен да лежи в леглото, да гледа новините и да записва най-интересните от тях.

Всеки път, когато идвах на посещение, той имаше готов списък, който ми даваше.

След много месеци грижи за него, един ден отидох в дома му и заварих леглото му празно. Реших, че е починал, но за моя и на жена му изненада, той се разхождаше и играеше на криеница. Не беше ставал от леглото от месеци. Беше изпитал нещо, което наричаме „прилив на енергия“, и едновременно с това виждаше починал близък – два необясними хоспис феномена, които наблюдаваме често.

Скоро след това той се почувства зле. По време на последния ни разговор ми благодари. Смъртта му беше един от най-тежките смъртни случаи на пациент, които някога съм преживявала. Доверието на Карл и съпругата му в мен ми дадоха увереността, от която имах нужда, за да стана още по-добра в работата си. Всеки ден мисля за тях и тази мисъл ме вдъхновява да създавам силна връзка с моите пациенти.