Добрият писател живее едновременно в миналото, настоящето и бъдещето. Така понякога се случва да изпреварва събитията, съвсем инстинктивно.

Интервю с Красимир Димовски

 

 

        


Красимир Димовски е роден в Асеновград, израснал e в Яврово. Завършил е Чешка филология. Живее и работи в Пловдив.Димовски е публикувал стихове, разкази и новели в литературни издания и в периодичния печат. Автор е на сборниците „Ние, кавалеристите“ и „Райската градина“. Последната му книга – „Момичето, което предсказваше миналото“, бе отличена с Наградата на СБП (2021 г.) и Награда „Пловдив“ (2021 г.).


Г-н Димовски, в книжарниците вече е новата Ви книга „Ловецът на русалки“. Предишната – „Момичето, което предсказваше миналото“, се прие възторжено от читатели и критика. Само преди дни сборникът с 13 невръстни разказа получи поредните престижни награди. Очаквахте ли този успех?

Всяка книга си има съдба. Но за разлика от човешката, тя не е праволинейна като време. Книгата може да се спотаи, може за дълго време да не диша, може да прониква, да се връща в себе си, да избухва, да манифестира, отново да се затвори в себе си, да разпръсква тъга или за много дълго да облъчва. Със сиянието на мъдростта, яростта и любовта. А може и да облъчва смъртоносно. Зависи от разпада на думите в нея или пък от съединенията им. Книгата не е нещо безопасно. Великите книги могат да нанесат по-големи поражения от Чернобил и по-големи сътворения от ония изначални шест дни... 


И все пак за успеха…


Добрите писатели имат щастието или пък нещастието, че не са като спортистите, при които е абсолютно определящо да вземат някаква награда, да се класират на челните места, да се качат на почетната стълбица, иначе многогодишният им труд се обезсмисля. Тази категоричност не е валидна за пишещия човек. Той е самотен бегач, който се състезава сам със себе си. В този смисъл е малко шизофренично да говорим за награди. Но все пак са приятни.


„Ловецът на русалки“ – какво се крие зад това мистично заглавие? 


Това са три новели за любовта и яростта. Любовта към сътворението – последният ключ, който отваря вратата между жената и мъжа. И любовта към властта – последният ключ, който отваря вратата между човеците и ада. Стремежът да подчиниш сърцето на света и стремежът да се подчиниш на едно женско сърце се преплитат в тези три истории. Всъщност не знам дали любовта и яростта са различни състояния. 

 

Тези три новели се изчитат на един дъх заради неочакваните обрати в повествованието и изненадващия край на всяка една от тях, край, който трогва, вълнува и замисля. А „Ловецът на русалки“ – третата новела, е по-скоро роман.


Може и така да е, това не е толкова важно. 


Любопитно е, че темата за войната в най-страшните ѝ проявления и последствия присъства и в „Момичето, което предсказваше миналото“, и сега – в „Ловецът на русалки“, само че с акцент на диктатора в най-странните му, страшни и комични проявления…


Диктаторът, да. Опитах да си обясня тази изпепеляваща любов към властта, жаждата да владееш света... Трагизмът и страстта в тази любов са се разпаднали на атомите на комичното. Този разпад е в диктатора, този разпад се осъществява в това сбъркано човешко същество, облъчвайки със смъртоносни дози всички – и тези, които му вярват, и тези, които не му вярват, които са готови да умрат в неговото име и които умират от страх от името му. В новелата „Бащата на света“ опитах да го видя в лудостта му, в „Смъртта на Исус Мухамад“ – в опасното му всепроникване, а в „Ловецът на русалки“ – във всесилното му безсилие. 

 

В последните месеци диктаторът отново е „на мода“...

Да, а много преди това имах един любопитен разговор с мой приятел, литературен критик. Беше ми казал, че новелите са разтърсващи, но недоумявал защо и в трите наред с любовта върви темата за диктатора. Каза ми буквално следното: „Вече сме в Европейския съюз, проблемите на света са съвсем различни, самата дума „диктатор“ е анахронизъм. Това нещо е изчезнало отдавна...“ Така ми каза. Само след няколко месеца събитията го опровергаха. В момента един класически диктатор е поставил на карта живота на планетата.

 

Писателите предугаждат какво ще се случи...

Ами, предугаждат! Те да не са врачки. Някои си приписват подобни пророчески способности с рекламна цел. Обяснението е много по-просто: Добрият писател живее едновременно в миналото, настоящето и бъдещето. Така понякога се случва да изпреварва събитията, съвсем инстинктивно. Така мисля.


И „Ловецът на русалки“ е написана в неповторимия стил на Димовски. Стил, който ви отличава и който особено допадна на читателите и на литературната критика. Как го постигате? 

Стилът не се постига. Той е състояние, което те намира. Поне при мен е така. Ако е резултат на безброй експерименти, по-скоро не става оригинален, а труднодишащ. Или недишащ. За какво ти е нещо, което не върши работа на живите същества?


И в „Ловецът на русалки“ събитията се развиват между двете митични планини Могила и Могилчица. Всичко е много мащабно, „световно“, макар да е поставено в малка география. Вие наричате това „малкото човечество“...

Да, малкото човечество е достатъчно голямо, за да изживее любовта, яростта, свободата, за да изживее смъртта. Всичко, което се случва при голямото човечество, се случва и тук. А от птичи поглед няма почти никаква разлика. Важно е през определено време да гледаш на нещата като птица. 


В едно интервю казвате, че „е по-добре да пишеш, без да говориш, отколкото да говориш, без да пишеш“. Сега, когато вече сте нарушили мълчанието, какво искате да кажете на читателите ?


Попитайте книгите.