„Война и детство. Между Истината и Действителността“.
Това хубаво заглавие е откраднато, макар че по-добре звучи взето назаем. Взех го от новия роман на Камелия Кучер - „Нощ“. В романа има книга, която носи това заглавие, а то пасва идеално на настоящия текст.
„Нощ“ поставя един много сериозен въпрос, който е разгледан по интересен и актуален начин. Ако приемем, че човек опознава себе си чрез ситуациите, в които попада ежедневно, т.е. чрез света, то тогава какви са хората, които са живели и преживели Холокоста? Дали любовта е по-силна от всичко? И, ако не е – кое я надвива? Как става така, че детството на всеки един от нас е изпълнено с цветове, аромати и звуци, дори по време на война?
„Войната винаги е черно-бяла...“ разсъждава главният герой Виторио. Но именно по време на Втората световна война той среща момичето, което един ден ще стане негова съпруга и мисълта, за което ще запълва всяка част от живота му. Банално е, но кое чувство е изпълнено с повече нюанси от любовта? Банално е, защото е всеизвестно, че тя е наситена с най-ярките отенъци на най-прекрасните цветове. По принцип. Дали войната за Виторио е черно-бяла? И дали с нейното прекратяване изчезват двете крайности? И какво идва след тях?
„Нищо. Най-страшното чувство, което може да изпита едно човешко същество.“
Макар че дотук написаното и цитираното звучи много минорно и меланхолично, „Нощ“ е роман, който сериозно задава въпроси, които внимателно насочват читателя към най-първия в човешкото съзнание, а именно – какво е необходимо, за да се изпита любовта в такава степен, по такъв начин, че да премахне всяка болка, всяка тежест и мъка? И отговорът е ясен – трябва да бъде простено.
Камелия Кучер се отнася много съвестно към периода, в който се развива действието на романа и успява да потопи читателя в атмосферата на Рим, в живота на италианците и да нарисува един портрет на този народ, чийто финален щрих сякаш е добавен от Мария, която замеря Сантино с доматите на сеньора Роси.
Автор на текста: Марина Братанова, книжарница "Хермес" - Русе