РАДОСТТА ОТ РАБОТАТА

 

Все още си спомням първия си ден в Министерство на външните работи на Дания. Преди това бях посещавал сградата само веднъж – за интервюто си със заместник-началника на отдела за Африка. С нетърпение очаквах да започна работа.

Малко след пристигането ми отново се срещнах с дамата, която ме бе интервюирала. Тя ме поздрави с „добре дошъл“ и ме представи на ръководителя на отдела.

– Значи вие сте новият – каза той. – Какви езици говорите?

– Английски, датски и сьонерюск – отговорих аз.

Sønderjysk (сьонерюск) е диалектът на датския език, който се говори в частта на страната ни, където съм израснал, близо до границата с Германия. Той е много труден за разбиране дори от други датчани, така че според мен е напълно оправдано да бъде наречен отделен език. Мислех, че съм много остроумен. Но новият ми шеф очевидно не бе на същото мнение.

– И не говорите френски? – отвърна той. – Какво правите тук тогава?

Преди да успея да измънкам поне едно Pardon?, човекът си тръгна в компанията на заместник-началничката на отдела, след като бе стъпкал жестоко самочувствието ми с лъскавите си обувки.

Може би имаше право. В Бенин, Буркина Фасо, Конго и много други страни в Африка френският е официален език и наистина бе логично да се наемат хора, които го говорят. Не разбирах обаче защо този мъж реши да ми натрие носа още в първия ми работен ден.

Скоро обаче видях, че не съм единственият, от когото е недоволен. „Ти си идиот!“ – развика се веднъж на друг студент асистент. Попита една колежка дали няма мозъчна малария. Този човек би трябвало да блести с умения в дипломацията, а всъщност определено страдаше от липса на дипломатичност.

По това време все още учех, а професорът ми по икономика бе просто блестящ. Имаше трима различни преподаватели, които водеха един и същи курс, и ние, студентите, можехме да посещаваме лекциите на когото от тях искаме. При другите двама присъстваха по петима-шестима студенти. На лекциите на Андерс имаше двеста. Той отлично умееше да представя и най-сложните въпроси по лесен и разбираем начин – и освен това бе наистина приятен и весел човек.

След последния ми изпит по икономика Андерс ме попита дали проявявам интерес да започна работа като негов стажант в един мозъчен тръст – организация, наречена „Понеделник сутрин“, която се занимаваше с проучване на благосъстоянието и устойчивостта. Веднага се съгласих. На следващата седмица влязох в кабинета на шефа си в отдела за Африка и подадох предизвестие за напускане. Той не беше доволен – сега трябваше да обучават нов човек за моята позиция. Бях работил там десет месеца. Във филмовата версия на тази сцена щях да дам предизвестието си на френски. Този следобед, когато се прибирах с велосипеда си към къщи, небето бе в особено прелестен нюанс на синьото.

Поуката от историята е следната: има много неща в живота, които са прекрасни – да отидеш на почивка, да се забавляваш с приятелите си, да хапнеш вкусна вечеря. Но случвало ли ви се е да напуснете работа, която ви се е отразявала зле психически?

Ако не намирате смелост да го направите, тогава се надявам, че тази книга ще ви вдъхнови. Но трябва да се целим по-високо от това просто да напуснем гадната си работа. Целта ми е да вдигна летвата за щастие на работното място. Става дума за това как можем да оформим и да създадем работна среда, която ни позволява да процъфтяваме.

Преди повече от десетилетие основах Института за изследване на щастието и оттогава работя в него. Знам, звучи като вълшебно място и хората си представят, че офисът ни е пълен с еднорози и сладкиши и графикът ми за понеделник е следният: сладолед, сладолед, сладолед – обяд – кученца, кученца, кученца. За съжаление, не е така. Занимаваме се по-малко с еднорози и кученца и много повече с рандомизирани контролирани проучвания и независимо рецензирани статии.

Но моята суперсила на наивен датски изследовател на щастието е вярата ми, че работата може и трябва да източник на щастие. Именно в това се състои същината на книгата: работата може да бъде забавна и удовлетворяваща – стига да подходим правилно към нея.