Ти не помниш – но ние помним всичко и заради теб, Теодорос, всеки миг от твоя живот и от живота на света, понеже ние, както се намираме толкова далеч над вашия син свод, виждаме разказите още от времето, кога всичко е било едно, нишка, изплетена от всички нишки, блясък от всички блясъци, позлатено от всички злата, с мекотата на лена и твърдостта на вълната, и мириса на конопа, и прозирността на коприната, и цветовете на памучните чилета, отпреди да бъдат опънати през нищелките на тъкачните станове, и после можем да проследим всяка от тях как се разплита и заплита в тъканта на дните и на нощите, на млякото и на кръвта, на слънцето и на луната и на звездите, там, дето се пресичат животите на кралете и на калугерите, и на орачите, на дърводелците, на пискюлджиите, на светиците и на курвите, и на просяците, на онези, що се мъчат в ада, и на другите, що се къпят в светлината на Царството небесно, като образуват един-единствен килим, пъстър и благословен, в който твоят живот е само един бод от хилядите бодове на Творението, блестящи като скъпоценни камъни – не помниш нищо от годината, която щеше да последва, но на следващата, по средата ѝ, щеше да узнаеш по-късно, проговори първата си дума, появила се неочаквано сред бебешките ти гугукания и която не беше нито мама, нито тате, нито папу, както започват да говорят обикновените деца. Сука известно време от майка си, додето тя сметна, че си се наситил, извади зърното от устата ти и загърна с ризата гръдта си със сини венички, а ти, недоволен и намръщен, с устни, мокри от млякото, дръпна ризата надолу, разголи гръдта и извика „искам!“ и не се остави, додето не усети отново зърното ѝ в устата си. Като чу какво за пръв път е казал синът му, Глигорие дигна голяма врява и разправяше на който иска и на който не иска да чуе, че без съмнение съдбата е пророкувала нещо през невинната уста на детето, и оттогава гледаше с други очи на теб. А Софияна се бе стреснала, понеже единствената позволена воля на небето и на земята бе на Оня от Горе, а най-непростимият грях бе гордостта.

Това беше през месец Червеник, в края на лятото бърбореше все повече и те изведоха навън на слънце, возиха те на каруца между зелените хълмове, под сините небеса, в които плуваха ароматни облаци, за да видиш колко голям и красив е светът. Първият ти спомен е от тази каруца, Софияна те държи на ръце на капрата, до Глигорие, който кара конете, и огромните кръгове под опашките на двете кобили, мърдащи от техния бяг, черните като смола родилни органи и опашките, които от време на време те шляпваха по лицето, и това те караше да се смееш от сърце. Понякога се изхождаха в движение и на теб жълто-зелените фъшкии, гладки обли балони, ти се струваха красиви като самите тях и полските цветя, що запращаха цветните си сенки в небесата, стигаха до гърдите на конете, дотам, докъдето през зимата достигаха преспите в родния ти край, дето къщите на годината имаха разделящи стени подобно на ядките на орех: пролет, лято, есен, зима, безподобни на цвят и чудни в различията си. Познаваше добре всички неща, толкова ясно, колкото ясно ги и виждаше, буболечките из тревата и фазаните, които изригваха отнякъде изведнъж, кафяви, с тежък прелет от едно дърво до друго, отдалечените села с кирпичените им къщи, покрити със слама, и кръглите куполи на църквите, и кладенците със скърцащо в пустошта геранило. Такава беше Влахия, коя ти остана скъпа до сетния ти миг, в който вероотстъпната ти душа можа да усеща нещо на тази земя.

Софияна не те оставяше в притъмнените вечери в Гергани да слепиш клепачи без приказка, кога на гръцки, за ужасяващия Херкулес, който убил две змии още като малък, и за Тезей, който надвиваше човека с бича глава в леговището му, и за Медея, която нарязала на парчета децата си и захвърлила кълките и плешките им в морето, и още повече на румънски, тъй като сред книжките, купени от битпазара от Глигорие, имаше една с румънски приказки, събрани изсред селяни, стари като света, кои трябва да повдигнат с тояга белите си вежди, ако искат да те погледнат. Беше първата и сетна твоя книга, понеже подир туй рядко можеше да те размъти някаква друга история, и когато, много години по-късно, написа писмо на Софияна за твоите подвизи в Архипелага и от Леванта, щеше да вкараш между редовете доста разкрасявания и басни от страниците на румънските приказки, които тя ти бе чела в детството.

„Имало едно време един цар“, така започваха почти всички приказки и царете носеха имена на цветове, понеже имаше един цар Червен, един Жълт, имаше и Черен цар, и Зелен цар, Бял цар, всичките имаха прошарени коси и снежнобели бради и бяха мъдри и добри. Облечени бяха в скъпи одежди, обшити с бисери, главите обкичени със златни корони. А за народите си те били като богове, досущ като Твореца на небето и на земята, когото майка ти ти сочеше винаги, изписан на свода на църквата: коси, бели като сняг, червени одежди, изпод които се виждаше ризата му с цвят на сурова маслина. И една голяма книга, разтворена пред него, както разтваряше книга и майка ти, за да ти чете за царя, кой нямал деца, и неговата царица как глътнала една семка от чушка и веднага останала трудна. А чудното дете плачело в утробата и царят му обещавал всички богатства на света, само да замълчи, но то плачело още по-силно и не млъкнало, додето татко му не му обещал Иляна Симзяна – в плитките ѝ птички пеят, деветте царе немеят. А след като царицата майка го родила, той растял с по една година на ден и в няколко дена стигнал юнашка хубост. И тогава поискал от баща си обещаното, а онзи се лутал от едната стена до другата и се чудел какво да стори. Понеже Иляна Симзяна – в плитките ѝ птички пеят, деветте царе немеят – не била от този свят. Отвлечена била от злия змей и онзи я отнесъл в своя дворец, сред неизбродимите урви на отвъдния свят.

Юнакът тръгнал тогаз от къщи с бащиния кон, хранен с жар и с девет сърца в гърдите, облечен бил в дрехите на баща си, когато онзи се женел, и носел и саблята на стария цар, коя почистил от ръждата. В дисагите имал за сухоежбина погача, замесена с мляко от гръдта на царицата. Слязъл с въже на другия свят, отдето никой не се връщал жив. Лутал се из диви места, гдето планини от стъкло се издигали нагоре и никой не можел да ги изкачи, заспивал сред долини, целите в макове, разбуждан бил от предания си кон, преди да остави някъде костите си, спасявал от смърт пчели и птици, кои го дарявали с люспи и пера от собствените си крила, и това после му било от голяма полза. Стигал при баби, живеещи в дървени къщи, оградени с колове, и на всеки кол имало набита по една човешка кратуна, само на един кол нямало и той викал: „Глава! Глава! Глава!“. Срещнал змията, коя измежду всички зверове била най-мъдра, и отървал от смърт дъщеря ѝ. В желанието да му се отплати, змията го изкушавала с всякакви богатства на света, но юнакът, посъветван от дъщерята, поискал само мънистото от зъба ѝ и гадината била принудена да му го даде. Това мънисто изпълнявало всякакви желания. Срещнал Педя човек – Лакът брада да язди върху куц заек, измамен и укротен, и хващал брадата му в цепнатината на стъблото на един дъб. Но проклетникът все избягвал с дъба, с всичко, и оставял една бразда след себе си. Юнакът стигал при къщата на Черния маг. Додето Черния маг изядял една крава, юнакът изяждал десет и хвърлял кокалите по главата на магьосника. Додето онзи изпиел една бъчва, юнакът изпивал десет и хвърлял по главата му дъгите на изпразнените бъчви.

Най-накрая момъкът стигнал до двореца на змея и се заговорил с Иляна Симзяна – в плитките ѝ птички пеят, деветте царе немеят – и тя му казала как да убие този мръсник змея, който я отвлякъл от родителите ѝ, а нейният баща бил Червеният цар. Едва смогнала да му каже, пристигнал и змеят, едната му челюст в небесата, другата доземи. Били се от заранта до вечерта и юнакът поразил змея, като го закопал в земята до врата и му отрязал главата. Тръгнал подир туй с Иляна Симзяна – в плитките ѝ птички пеят, деветте царе немеят – към птицата Гионоая, която ги качила с прелет до белия свят, но юнакът трябвало всеки път, щом тя обърнела главата си, да ѝ дава по една овца. Накрая овцете не достигнали и отрязал парче месо от кълката си, а птицата Гионоая го погълнала с голяма пофта. Когато стигнали белия свят, птицата изплюла парчето и то се залепило обратно на мястото си. А двамата отишли в двореца на Червения цар, който от радост, че си вижда дъщерята, слязъл от царския трон и сложил на него момъка, турил му на раменете царската мантия и скиптъра в ръка, и златната корона му сложил на главата, и така зацарувал редом до Иляна Симзяна – в плитките ѝ птички пеят, деветте царе немеят. И дълги години живели щастливи и ако не са умрели, все още са живи.

Както стоеше в мамината пола, в нейната стая в конака в Гергани, залепен за сладката ѝ гръд, отпред голямата книга, цялата в чудати знаци, черни като мравки, следваше и ти пътя на юнака от приказката, пътеката към онзи друг свят, как е слязъл по въжето към още някаква друга земя, щастлив и очарован от туй, че на края на дългите странствания и юначни подвизи те чака отплатата на отплатите – царуването. Ти, внукът на калпакчията и синът на прислугата, поиска да станеш самият ти единственият владетел, чийто цвят не се намира в приказките, Синият цар, с такова свято име, че дедите и прадедите ти не са смеели да произнесат, навярно защото е живял в някакъв съвсем различен свят и е било невъзможно поне да зърнеш лицето му, и това била би една ужасяваща мисъл, грях смъртен и непростим, ако ти не беше още малко момче – да искаш да бъдеш досущ като Него. Но кой плод, пораснал в утробата майчина, предполага, че растежът му ще спре някой ден? Някои спираха да раснат, когато бяха още като мравка в корема на майката – и мравки щяха да си останат в света, други спираха, кога биваха колкото жаби – и се раждаха жаби, други поради нетърпение се раждаха зайци, а някои излизаха от утробата като пиленца човешки. Но ако майката търпи достатъчно и плодът не бърза да види света, а изчака във фурната да се запече добре и да добие аромат, приятен за ноздрите на Бога, може да дойде в света като дете със златна нимба около главата, с инкрустирани в нея разтопени бисери, и с крила, бели като на лебед. Царете на тази земя деляха владенията си, воюваха и се сгодяваха помежду си, но Синият цар господстваше над тях и над цялата Сфера. Наричаше се така, понеже дрехите му бяха самите небеса, а цялата земя, с планините, водите и горите, с морята и островите, бе чергата под нозете Му. От време на време другите царе се хвърляха в нозете Му и търкулваха златните си корони към трона Му между херувимите. Всички тези неща ти бе виждал почти всеки божи ден, когато влизаше с майка си в църквата и поглеждаше с почуда зографисаните с хиляди цветове дувари.

Църквата на селото беше като другите стотици и хиляди църкви на Влахия, тясна и ниска, със сплесната над нея камбанария, с прозорци, тънки като конци, колкото да можеш да изпукаш с кремъклийката, пък ти да си скрит за оловото на вразите. Железният кръст, разцветен в трите краища, ръждясал, побелял от мръсотиите на враните, както и цялата камбанария привличаха погледа нагоре. Варосана отвън, църквата се разтваряше като цвете от изписаните вътре свети икони, където дори един нокът площ от стените не беше останал незографисан. Беше се научил да се кръстиш с три съединени пръста, първо на челото, в името на Отца, после на пъпа, на Сина, на дясното рамо, на Светия Дух, и на лявото, Амин, но често, додето попът пееше и даскалът държеше исото, и дузината мъже и жени, побрали се в църквата, мъжете гологлави, жените забрадени, та да не се вижда и косъм от косата им, седяха на колене със затворени очи, потънали изцяло в разтопено злато, ти забравяше да се кръстиш, забравяше за службата въобще, за ужасяващото изражение на попа, от когото умираше от страх, и рееше поглед по стените навсякъде, и високо, към камбанарията. Нямаше къде да избягаш, беше приклещен и притиснат от цял народ от светци, крепостна стена от светци, апостоли, пророци и мъченици, с маслинени лица и благочестиви бради, един до друг със златни тепсии около главите им, наблъскани една в друга като гроздови зърна. Отгоре бяха зографисани звезди върху индиговото небе. Над главите на коленичилите покриваше хоризонта Христос Пантократор, майка му, Пречистата Дева, отпред върху левия свод, а отпред, върху стената от маслиново дърво, цялата изплетена и полирана със злато, която криеше зад себе си олтара, имаше четири реда икони. Вдясно от вратата се изобразяваха свети случки, които ти още не знаеше, но които щеше да разпознаеш лека-полека: раждането на Спасителя, приковаването на кръста, въздигането му от гроба до светите жени, магаренца и дървета, изписани майсторски, всичко окъпано в светлосенки и злато и в миризмата на святост от тамяна. Тази войска от вкаменени лица бе за теб втори свят след онзи от приказките, гдето душата ти бе пуснала корени, и двата еднакво незнайни и вълшебни и също толкова истинни, както и третият, в който се намираше тялото ти, зарадвано от слънцето и от дъжда, и от снега на Гергани, родното ти място. И покрай това, но и преди това, онзи свят, от който те извираха в тайнственото си различие и който се намираше в душата ти, бе четвъртият свят, онзи, в който се потапяше нощ след нощ, светът на твоите сънища, в началото бистри като изворна вода, после по течението на живота помътени от пороя от сълзи и кръв. Понеже в дълбочината на душата ти се намираха заплетени пещери, с гадини от вятър и гадини от огън, и лица, преминаващи едно в друго, и само там ти разбираше, че Синият цар има лицето на баща ти, Глигорие, и на попа, дето пееше в църквата, и на Пантократора, зографисан върху нейния свод, и на всичките тронове и господари, и на ужасните ангели, дето преследваха смъртните още от времето на дядо Адам и баба Ева. От всички тях те бе страх насън, както те е страх от горските зверове, от вълците, дето през зимата слизаха до конака, и от мечките, кои разкъсваха по някой селянин сред къпините, страхуваше се от тях и ти се искаше да бъдеш като тях, и дори повече от тях, за да се отървеш веднъж завинаги от миризмата на излинелите твои страхове. Всички деца от селото се бояха от попа, от брадатия мъж в черна дреха доземи, защото родителите им казваха, щом изговореха нещо скверно, „попът ще ти отреже езика“, тогава усещаха живата болка на езика, издърпан с клещи и отсечен с нож, и разтреперени, се укротяваха. Най-вече трябваше, ако се наричаш истински християнин, да имаш страх от Бога, понеже си изцяло и без отърване в Неговите силни ръце, силни като ръцете на непобедѐн воин. Но как биха могли любовта и страхът да бъдат някога заедно?

По-късно, кога щеше да станеш прочут юнак, от чието име трепери Архипелага, и щеше да преобърнеш островите един по един, за да търсиш тайните букви, що образуват името SAVAOTH, тъй като бе дошъл на този свят не само за да режеш гръкляни с ханджара, щеше да си спомняш често за едно от съкровищата на църквата в Гергани, сложено на почетно място пред един от малкото странични тронове, понеже беше господарски дар, приет от Скарлат Гика, бащата на Таки, и поднесен от самия Ипсиланти Вода, та се смяташе, че е чудотворно. Още дете, удиви се от сребърната кутийка, коя представляваше малка църквица, чийто капак с кубета можеше да се отваря, защото бе хванат с панти. Среброто бе приказно изработено, с икони със светци воини, с богата украса и бе светло като огледало. „Това е Светият кивот“, прошепна му Софияна, коленичила до него, и онази дума се вряза завинаги в душата ти. Тогава го докосна с пръсти, както постоянно след това щеше да го докосваш, и си пожела повече от всичко на този свят да хвърлиш едно око вътре в кивота. Но никога сребърната ракличка не бе отворена за енориашите от селото, понеже отецът твърде добре знаеше какво бяха препатили жителите на Ветсемес, когато бяха погледнали навремето в Кивота на завета: Господ ги бе наказал жестоко за греха им и бе поразил петдесет хиляди и седемдесет мъже в него ден. И знаеше още как свещенослужителят Оза от рода на левитите бил разкъсан в един миг, щом подпрял кивота да не падне от волската кола при Нахоновото гумно, по време на пренасянето му в Йерусалим от цар Давид. А филистимците, кои бяха отнесли кивота в техните градове, бидоха поразени с нарастъци и смърт, понеже в кивота е Името Господне и затова има безгранични сили. И макар в църквата в Гергани, село незначително, изгубено сред хълмовете на Влахия, да не се намираше истинският Кивот на завета, чиито следи са се изгубили по времето на Навуходоносор, ами един клет реликвариум с няколко плесенясали костици на някой мъченик от малък чин, не бе добре да си играеш с мощите на свят човек.

Щеше да мине повече от десетилетие до онази лятна нощ, когато преследван и насън от проблясъците на живото сребро на кивота, взе със себе си татарина, кой носеше в себе си тревата на зверовете, джинджифила, и счупихте катинара на църковната врата като просфора. На светлината на свещта лицата на светците изглеждаха още по-ужасни. Под изплашените им погледи сребърната църквица проблясваше очарователно. Ключалката и тя се счупи при докосване с пепелявата трева с тайнствена сила, и Гюнер вдигна капака със сребърните кубета, въздигнати над плочата във форма на кръст. Погледнахте в кивота и мигом през вас премина ледена тръпка, понеже вътре видяхте самите себе си, дребни колкото един пръст, в миниатюрния кивот от чисто сребро, кой се намираше в малката църква, същата като истинската. В този миг таванът на истинската църква, в която се намирахте, се издигна и той, с кубетата и с всичко над главите ви, та да се появят над тях гигантските ви собствени лица, надничащи вътре в светлината на свещта, която, изглежда, щеше да запали целия свят. Избягахте ужасени от това видение и оставихте църквата отворена на произвола на съдбата.

Звездите изпълваха небето с неизброимото си воинство.