Още с първата си книга Катрине се превръща в един от най-четените и обичани автори на криминални произведения в Дания. Тя е приветствана за свежия си стил, гениално преплетени сюжети и симпатични герои. От „Наемателката“ са продадени над 100 000 екземпляра в Дания и романът вече е публикуван в над 20 страни по света. Вижте кратък откъс от книгата.

Пролог

Сутрешната светлина огряваше прашинките, които се стелеха от тежките пердета в хола. Грегерс Хермансен наблюдаваше завихрения им танц, докато седеше на фотьойла с накланяща се назад облегалка. Постепенно бе започнало да му отнема толкова време да се събуди, че почти не си струваше да става. Сложи ръце върху полираните до блясък подлакътници, облегна глава назад, отпусна се и замижа срещу трептящата светлина, изчаквайки да чуе съскането на кафемашината в кухнята.
След кратко обратно броене той се надигна от фотьойла, намери пантофите си и ситно запристъпва по кухненския линолеум. Винаги изминаваше един и същи маршрут – първо покрай махагоновия плот, после покрай зеленото кресло и накрая до проклетата дръжка на стената, която инсталираха от Домашни грижи миналата година. „Справям се добре и така, благодаря“, настояваше той, но напразно.
Извади използвания филтър от фунията и го изхвърли в кошчето под мивката. Отново беше пълно. Освободи торбичката от пластмасовия държач и подпирайки се на масата, се добра до вратата на кухненското стълбище, която отвори със свободната си ръка. Засега поне можеше сам да хвърля собствения си боклук. Грегерс погледна за миг към бутилките, струпани на междинната площадка от съседката над него. Естер де Лауренти, страшно пиянде. Често канеше приятелите си художници на необуздани нощни купони, които се проточваха чак до сутринта. Но къщата беше нейна, така че нямаше смисъл от оплаквания.
Стъпалото под краката му се разклати и той се хвана още по-здраво за парапета. Може би беше по-разумно да се премести на място, обособено за възрастни хора, ала бе прекарал целия си живот в центъра на Копенхаген и предпочиташе да рискува с кривото стъпало, отколкото да гние в някой старчески дом в северозападните покрайнини. Стигна до долния етаж, остави торбата и се подпря върху рамката на вратата на съседския апартамент. Двете млади студентки, които го деляха, бяха постоянен източник на раздразнение, но също така и на таен и неохотен копнеж. Безгрижните им усмивки пробуждаха спомени за летни нощи и влюбени целувки от времето, когато всичко беше възможно и животът още не беше към края си.
Щом си пое дъх, Грегерс вдигна поглед и забеляза, че вратата на момичетата е открехната. През процепа струеше ярка светлина. Вярно, двете бяха млади и лекомислени, но не чак толкова глупави, че да спят на отворена задна врата! Беше шест и трийсет сутринта, така че можеше и още да не са се прибрали, разбира се, но все пак…
– Ехо...? Има ли някой?
С върха на пантофа си побутна внимателно вратата, която се отвори с лекота. Той отстъпи неволно назад. Не искаше да го обвинят, че е дърт сладострастник, който наднича в дома на млади момичета. Може би просто трябваше да затвори и да изхвърли боклука, преди кафето му да е изстинало на котлона.
Подпря се здраво на рамката и се наведе напред, за да хване дръжката, но се оказа, че е подценил разстоянието. За един ужасен миг, продължил цяла вечност, подобно на момента между падането от коня и сблъсъка със земята, Грегерс осъзна, че не е достатъчно пъргав, за да удържи собствената си тежест. Пантофите му се плъзнаха по гладкия дървен под и той изгуби равновесие. Призова всичката сила, която вече не притежаваше, но въпреки това политна безпомощно в апартамента на момичетата и се приземи тежко на пода. Не с трясък, а с глухото, жалко тупване на слабо старческо тяло в кадифен халат.
Грегерс опита да си поеме дълбоко дъх. Дали тазът му беше счупен? Какво ли щяха да кажат хората? За пръв път от много години му се доплака, ала се овладя. Стисна здраво очи и зачака да го открият.
По кухненското стълбище отново настана тишина. Той се ослуша за викове и забързани стъпки, но нищо не се случи. След като изминаха няколко минути, поотвори очи и помъчи да се ориентира. От тавана висеше гола електрическа крушка, която го заслепяваше, но въпреки това той различи бели стени, рафт с тенджери и подправки, както и купчина обувки и ботуши покрай стената, върху част от които се беше приземил. Завъртя бавно глава наляво-надясно, за да провери дали има нещо счупено. Не, главата и вратът му бяха оцелели. Сключи ръце - те също реагираха. Проклети обувки! Грегерс пробва да ги избута, за да легне изцяло на пода, но те отказаха да се отместят.
Той насочи поглед към упоритите обуща, при което обзелото го неспокойно усещане прерасна в задушаващо вцепенение, обхващайки цялото му тяло. От обувката, скрита наполовина под болящия го таз, стърчеше гол крак, прикачен към разкривено тяло. Приличаше на крак на пластмасов манекен, но Грегерс усети меката кожа под дланта си и разбра, че истината е друга. Вдигна ръката си и видя кръвта – по кожата, по пода, по стените. Имаше кръв навсякъде.
Сърцето му запърха като на влетяло в стаята врабче, което се удря в стъклата на прозорците. Лежеше все едно е парализиран, а паниката бушуваше в безсилното му тяло. Сега ще умра, помисли си. Искаше да се развика за помощ, но от години нямаше глас за такова нещо.
И тогава най-накрая заплака.

 

Тази книга е издадена с подкрепата на Датската фондация за изкуство.