У нас интелигентността се превръща в дефект, а умението да крещиш – в привилегия

Интервю с Евгений Тодоров

 

 

Г-н Тодоров, до дни излиза новият ви роман „Рекет 2. Бардакът срещу държавата“. Защо решихте да продължите темата за Прехода и неговите герои?

Скоро след излизането на „Рекет“ бях поканен на една сватба. Срещу мен беше седнала възрастна побеляла жена. Неочаквано тя ме погледна и каза дословно: „Господин Тодоров, дали няма да ни разкажете какво става със Зоя, когато отива на онова... неприлично място?“ „Неприличното място“ е бардакът, в който беше потърсила убежище героинята на финала на романа. След това и други хора ми задаваха подобни въпроси. Без да го бях планирал, и аз започнах да си мисля – а какво ли ще се случи нататък? Бях изкушен и от това, че поне няколко от прогнозите, които бях направил, се сбъднаха. 

 

А сега – близо година след написването на „Рекет 2. Бардакът срещу държавата“, познахте ли какво се случи през това време?

Признавам, че не познах. Но в краткосрочен план. Дай боже да не съм познал и в дългосрочен.

 

Сюжетите ви звучат много реалистично – до каква степен вие самият сте преживели този Преход?

Когато започна така нареченият Преход, много „интелектуалци“ започнаха да плачат, че държавата ги е изоставила. Аз обаче излязох на улицата да си вадя хляба – без да знам какво ме очаква. Заживях буквално нов живот редом с непознати за мен хора. С мутри, с рекетьори, но и със свестни хора, които не можеха да намерят своето място в този нов живот. Така че успях да видя много различни неща, за което съм благодарен на Господ. Разбира се, в двата тома на „Рекет“ се разказва за едно по-късно време, но мисля, че ситуацията на „преход“ – тоест на време, в което мръсната пяна изплува отгоре, не се е променила много.

 

В това време на „мръсна пяна“ къде е мястото на главната героиня Зоя? Каква част от обществото представлява тя? Каква е ролята на книгите в живота ѝ?

Тя е точно обратното, тя е пример за жертва на „мръсната пяна“. Живеем във време, в което хората с големи библиотеки стават пионки в ръцете на безкнижници. Хиляди българи с огромна култура, прочели тонове книги, бяха изтикани в ъгъла от хора, гледали хиляда мача, но не прочели нито една книга. Те шестват по улиците и тяхната дума се чува – а не думата на хора като Зоя. За техния глас се борят политиците, а не за гласа на студентите. У нас интелигентността се превръща в дефект, а умението да крещиш – в привилегия.

 

Бихте ли споделили защо избрахте именно това подзаглавие за „Рекет 2“ и има ли всъщност победител в битката между бардака и държавата?

Има един прекрасен виц – много популярен в миналото, че за да се оправи един бардак, трябва да се сменят служителките му, а не да се разместят креватите. Оттам дойде думата за онова „неприлично място“, което има много други наименования. Освен това на база и на собствените си преживявания стигнах до убеждението, че срамна работа няма. Където и да попадне един добър човек, той може да живее достойно. И обратното. Може би битката между „бардаците“ и „държавата“ е вечна.

 

Финалът на книгата е отворен. Да очакваме ли „Рекет 3“?

Преди това се надявам да се появи нещо като „ДЕФИЦИТ. Нашата 1984-а“. Привършвам един роман, в който се разказва за България през онази, възпята от Оруел година, 1984-а. Между другото, Оруел, пишейки своята антиутопия през 1948-а, е познал доста неща. Не знам до каква степен тази книга е изиграла роля англичаните да не изберат пътя на така наречения „ангсоц“. Може би в някаква степен тази книга ще бъде „Рекет 3“, тъй като главни героини са отново две жени, природно интелигентни, които по принуда минават отвъд закона. И може би отново възниква въпросът – какво би станало, ако България използваше потенциала на най-умните си хора? А не на онези, които точно през 1984 започват т. нар. Възродителен процес примерно. И на тези, които го подкрепиха на улиците по-късно.

Времената са различни, но въпросът май остава вечен.