"Искрици в мрака" е роман, базиран на истинската история за удивителна проява на героизъм по време на Втората световна война. Преводът е дело на писателката Камелия Кучер. По повод публикуването на книгата я поканихме да ни разкаже повече за работата си по превода и да сподели своите впечатления от романа на Шарън Камерън.

"Искрици в мрака" е първата книга, по която работите като преводач. Кое беше най-голямото предизвикателство за вас докато работехте по превода? 

Самият превод беше едно голямо предизвикателство. Чувството за отговорност спрямо чуждия текст е огромно, искаш да предадеш по най-добрия, най-адекватен начин стила и смисъла на всяко изречение. Понякога с дни се чудех как да преведа дадено изречение или дори дума, така че да запазя гласа на авторката, но и да предам най-добре смисъла на български език. 

От една страна преводът е пренаписване на един роман на друг език, от друга – възможно най-точно предаване на стила, посланието, гласа. И докато превеждаш непрекъснато търсиш златната среда. Най-голямото предизвикателство беше да запазя гласа на авторката. Надявам се да съм се справила достойно, защото историята го заслужава. Давам си сметка колко е важно да превеждаш нещо, което те вълнува, което ти е приятно да четеш. Защото така заживяваш с превода, както заживяваш с твоите собствени истории, когато пишеш.

А кое ви донесе най-голямо удовлетворение? 

Историята. Докато превеждах непрекъснато се смирявах. Понякога спирах и си задавах въпроси. Получаваше се някаква смесица от превеждане и четене, понеже историята ме увличаше. Влизах в главите на героите, преживявах всичко заедно с тях и едновременно с това ги пресъздавах на български език. Започваш да се чувстваш част от история, която не си написал, но която все пак пишеш, превеждайки я. Завършването на всяка глава беше огромно удовлетворение – както при писането на моите романи. Препрочитах я и й се радвах, тя заживяваше нов живот на български език и аз бях част от това. Прекрасно чувство е.

Романът е написан така, че през цялото време сякаш слушаш разказа на самата Стефания – оттам и смирението. Вътрешният свят на човека е неговата най-голяма сила. Или слабост.

Книгата е базирана на реални лица и събития и действието се развива по време на Втората световна война - исторически период, от който вие самата също се вълнувате. Това помогна ли ви при превода? Имаше нещо, което ви изненада в историята на Стефания?

Мисля си, че ми помогна. Стефания беше жива в главата ми, слушах я, вървях с нея из улиците на Пшемишъл, преживявах всичко, което й се е случило. Когато чувстваш текста жив, се превежда по-лесно. Когато историята те увлича, думите идват сами. Фактът, че историята на Стефания е истинска, ме караше още по-отговорно и съсредоточено да я слушам.

Шарън Камерън се е справила изключително добре с това да остави Стефания да говори – усетих го като автор. Това е може би най-голямото предизвикателство, когато решаваш да опишеш чужда действителна история. В този роман няма нищо художествено, освен самия начин, по който текстът е представен – не документално. Авторката е написала романа след сериозно проучване, след разговори с оцелелите от тази история, със семейството на Стефания и по нейния неиздаден мемоар. Подходът й – смирено да разкаже една удивителна история, без да остави нищо от себе си в нея – се усеща, когато четеш. Тя е успяла не просто да предаде историята на Стефания, а да влезе в главата й и да я опише такава, каквато е била – характера й, мислите й, емоциите й.

Не знам дали се изненадвах, по-скоро се удивлявах, докато четях. Животът е най-талантливият автор. Толкова талантлив, че понякога е истинско предизвикателство да пишеш за него. 

Как бихте представили романа пред читателите, които тепърва ще се докоснат до него?

Романът разказва удивителната действителна история на Стефания Подгорска. Този роман не е за жертвите на Втората световна война, а за онези, които чрез силата на вътрешния си свят, на вътрешния си барометър за това кое е редно и кое – не, успяват да противостоят на безумието. Така се оказват, дори в моментите, когато действително са жертва, по-силни от насилниците си. История, която смирява, защото те изпълва с благодарност за днешния ден, когато не се налага да правиш изборите, които е направила Стефания – защото не си сигурен дали би бил толкова удивителен като нея. И все пак правим избори, а те винаги са отражение на вътрешния ни свят. И той изисква работа и грижа не само по време на война.

Историята на Стефания е за всеки, защото неин автор е животът, който минава и отминава, но нещо винаги остава след него – да разкаже, да припомни. За да знаем повече, отколкото нашето ежедневие ни учи. 

Истинско преживяване беше преводът на тази книга и се надявам, че много български читатели ще преживяват заедно с нея! 

Смятате ли, че работата ви като преводач може да ви помогне при писането на следващите ви книги? Има ли нещо, което научихте за писането или за себе си по време на този процес? 

Да, ценен опит е. Преводът не изисква вдъхновение, а съсредоточеност, постоянство и вникване в материята на езика, в ритъма на изреченията, на текста, в чуждия глас. При писането всяка дума има значение, но те често идват под формата на онова трескаво писане, което се ражда от вдъхновението. Докато при превода всяка дума има значение сега, в този даден момент, без вдъхновение и трескаво писане, когато трябва да решиш каква да бъде мелодията, как да не нарушаваш ритъма. Може да се каже, че за един отрязък от време пишеш не като себе си, а като друг автор, влизаш в неговия ритъм и стил – това помага да излезеш от своя собствен и да усетиш езика по един различен начин, да го опознаеш още по-добре. 

Така усетих превода аз, като човек, който пише романи. Не знам дали това е отношението към превода на опитните преводачи. Но това, което те правят е един огромен труд, безценен за нас, читателите, и за литературата изобщо. Те са толкова важна част от книгите, но ми се струва, че не говорим достатъчно за тях. Например, сега превеждаме “Нощ” на италиански и английски език, и си мисля: тези хора, моите преводачи, изплитат думите ми наново на чужд език, те създават мелодия, която да звучи с моите тонове на език, който дори не говоря (италиански например) – това е удивително. 

По време на процеса научих, че погледът към езика има толкова много, все още непознати за мен страни. С историята заедно се учехме: тя - да говори на български език, аз – да я разказвам.