По повод Дни на българската книга 2019 г. поканихме българските автори на Издателска къща „Хермес“ да се включат в поредица от кратки интервюта в които да разкажат какво значение носи за тях Денят на българската писменост и култура. След като в първа част на рубриката ви представихме отговорите на поетесата Мирела Иванова и писателя Емил Андреев, вижте какво споделиха Недялко Славов и Камелия Кучер.

Недялко Славов: Най-скъпа ми е книгата, която пиша, защото не зная къде ще ме отведе

slavov

Какво е за вас празникът 24 май?

24 май е свещенодействие. Първо бе Словото! Няма друг народ по света да празнува Словото!

Коя от Вашите книги Ви е най-скъпа и защо?

Тази, която пиша. И най-ми е скъпа, защото не зная къде ще ме отведе.

Възвръща ли се според Вас интересът към българската книга? Бихте ли споделили коя книга от български автор Ви направи най-силно впечатление през последните години?

Относно интереса към българската книга (говоря за истинска литература) и съвременните легенди относно този интерес - скоро препрочетох "Антихрист" на Емилиян Станев. Изданието бе второ, година - две след първото. Тиражът бе 40 000. Какво да коментирам повече?! Днес едва ли повече от 500 човека ще прочетат тази велика книга повторно...

Книгата, която ме е окрилила, е на Георги Божинов - “Калуня-каля“.

Има ли мисия писателят в съвременния свят?

Мисля, че писателите масово вече пишат без мисия.

 

Недялко Славов е поет, писател и драматург. Автор е на романите „Камбаната“, „Пиафе“, „Фаустино“, „432 херца“, „Портрет на поета като млад“, „Вертиго“, поетичния сборник „Мраморни години“, пиесите „Аляска“ и „Борса за трупове“, сборника „Филипополски разкази“. Творбите му са превеждани на английски, немски, руски и гръцки.
За книгите си той е получил много награди, сред които Националната награда за литература „Хр. Г. Данов“, награда „Хеликон“ (2015, 2016), „Цветето на Хеликон“, награда „Иван Николов“, награда „Пловдив“ и др. 

 

Камелия Кучер: За да може да отрази света в огледало, писателят първо трябва да го е опознал, обяснил за себе си, разбрал, приел, и може би донякъде да му е простил

Камелия Кучер

Камелия Кучер издава своя дебютен роман “Дом” след години пътуване по света, преди окончателно да се завърне в България заедно със семейството си. Живяла в Русия, Испания, Швейцария, Франция и завършва образованието си в Женева. Своята първа книга описва като: „едно откровение, най-сетне узряло достатъчно, за да стигне до света извън бюрото ми“. 

Какво е за вас празникът 24 май?

24 май е денят на славянската писменост – български автор съм, пиша на български език, играя с него, ухажвам го, понякога водим борба, преживяваме добри и лоши дни, изобщо връзката ми като автор с нашата писменост е много лична – трудна, вълнуваща, понякога вълшебна, понякога изтощителна любов. Трябва да обичаш езика, на който пишеш, иначе не може. Писмеността е жива материя, живо тяло, езикът ни непрекъснато се движи, променя, видоизменя се, носи своя дух и своите правила – понякога ти позволява да ги нарушаваш, а понякога те наказва жестоко. Не зная дали това е универсално правило, но като човек който говори няколко езика, включително и два майчини, често си давам сметка, че колкото и добре да познавам чужди езици, с каквато и лекота да ги използвам, никога не бих могла да пиша на друг език, освен българския – единствено той оживява така в ръцете ми, че да мога да го моделирам като парче глина. В този ред на мисли, по-скоро дадох отговор на въпроса какво за мен е славянската писменост, но всъщност може би постъпих правилно. А 24 май е денят, в който честваме любовта и близостта си с нея – с нашата писменост.

Коя от Вашите книги Ви е най-скъпа и защо?

Всъщност към момента ”Дом” е единствената ми издадена книга, вторият ми роман ”Нощ” предстои да излезе през октомври. Ще бъде интересно да се върна към този въпрос след години, когато се надявам да съм написала поне още няколко книги, и да сравня усещанията. Трудно ми е да дам еднозначен отговор на този въпрос, защото всяка книга, всяка написана история има своето място в сърцето на автора, а сърцето на автора е достатъчно голямо, че да ги побере всичките без да си пречат. Като сърцето на майката – като майка на три деца винаги съм се удивлявала на способността на сърцето да побере всичката тази любов и нито за миг да не ти отеснее в душата.

А иначе ще отговоря така: първата - ”Дом,” защото тя завинаги ще носи наивността на сбъднатия детски блян, сладка и романтична наивност, която повече няма да изпитам, защото тя се изпитва веднъж, винаги с първата крачка.

Възвръща ли се според Вас интересът към българската книга? Бихте ли споделили коя книга от български автор Ви направи най-силно впечатление през последните години?

Имам какво да кажа по този въпрос. От една страна е факт, че интересът към българската книга се завръща. Но от известно време насам си дадох сметка за нещо друго – българският читател е по-космополитен от българския автор. Което е интересно и тъжно. Не съм привърженик на лозунга, че младите не четат – всъщност съдейки по писмата, които получавам от читатели, е точно обратното, все повече млади хора четат. И ако има разминаване, то то се получава заради това, че душата на българския читател е широка, отворена, космополитна, световна, тя поглъща литература от всички краища на света с еднакъв интерес, между българския читател и литературата като цяло, не само българската, а световната, няма граници, няма усещане за отчуждение, за това че ако нещо е написано другаде, то не важи за нас – напротив, българският читател може да се припознае навсякъде, във всеки образ, в този ред на мисли българският читател отдавна е част от света – каквито и трябва да бъдем и всъщност сме. А българският автор, по мои наблюдения, точно тук изостава. Разбира се, има изключения и Слава Богу, но нашето литературно съсловие като цяло изостава от българския читател и това е много жалко. Все пак вярвам, че и това ще си дойде на мястото, понякога просто идва времето да се даде предимство на младите, а ако предимството не се дава, то младите все някога си го вземат сами – кръговратът на живота, от който всички така се страхуваме, а сме неизменна част.

Признавам, че през годините започнах да чета все по-малко българска съвременна литература, по причините, които вече споменах. Но пък напоследък започнаха да се появяват все по-качествени и стойностни книги и в момента наваксвам – купчинката за четене, която съм струпала у дома е основно с книги от български автори.

Книгата, впечатлила ме най-силно през последните години е един роман, добил широка популярност - ”Възвишение” на Милен Русков. Прочетох я преди около шест години, помня как после дълго смилах историята в главата си. Милен Русков пише за онези времена, които и до днес разбунват духовете и пораждат всякакви безумни спорове, но той пише за тях през очите на обикновения човек, а това, според моето усещане, е най-автентичния и смислен начин да пишеш за миналото. В романа е засегната и темата за страхливостта, а тя дълбоко ме вълнува, от години разсъждавам върху това животозастраващо и разрушително човешко качество - още от времето, когато за пръв път прочетох един от любимите ми романи - ”Майстора и Маргарита.” Една от темите в него е точно тази – за страхливостта като разрушителна сила, която неизменно води към предателство, малодушие и тесногръдие.

Има ли мисия писателят в съвременния свят?

Писателят винаги е имал мисия – и в миналото и днес. Разбира се, зависи от това какъв писател е, каква литература пише, защото има и литература, която е просто развлекателна – тогава мисията обикновено е изпълнена още с написването на една интересна история.

Но ако говорим за по-сериозна художествена литература, то там без мисия не може, няма как да се получи стойностен роман, ако просто е написан на красив и богат език, но няма значима еманация, няма дълбочина. В стойностните романи винаги има послания, понякога са по-явни, понякога са съвсем скрити, но те са това, което дават душа на историята, онова което остава у читателя след като я прочете, и често при препрочитане на такива романи, човек открива нови и нови пластове.

Виждам нещата така: талантът се проявява в самото писане, в използването на езика, в това колко умело играеш с него, с описанията, с метафорите, със създаването на атмосферата и образите. Другата част обаче, същината на стойностния роман, зависи не от таланта на писателя, а от самия него не като писател, а като човек - от неговия опит, от неговата осъзнатост. Защото според мен стойностният писател пише романите си като своеобразни огледала, в които отразява човека или света – в настоящето, в миналото, или в бъдещето. Ние имаме нужда от тези огледала и те често ни се появяват именно под формата на стойностна литература. Тя ни припомня, напомня, оголва ни, показва ни онова, което предпочитаме да забравим, избираме да не помним, или за което не искаме да мислим, често действа и като отрезвяваща плесница, но какъвто и да е ефектът от прочитането на подобен роман, то универсален закон е едно – докато го четеш чувстваш, а след него мислиш, дълго мислиш.

За да може да отрази света в огледало, писателят първо трябва да го е опознал, обяснил за себе си, разбрал, приел, и може би донякъде да му е простил. Мисията на писателя е сложна и тя се реализира чрез личностното израстване и осъзнаване.

 

Очаквайте трета част на рубриката, в която ще споделим кратките интервюта с Александър Чобанов, Александър Секулов и Владимир Зарев!