Книжните препоръки през месец май ще бъдат посветени на българската литература, като част от традиционната кампания Дни на българската книга 2021. Поставяме началото с Антония Апостолова и нейните предложения за заглавия от български автори, на които да обърнете внимание.
Антония Апостолова е родена в Бургас, града на морето и поезията, където завършва английска гимназия и издава първата си книга – “Солена ябълка”, поезия, 1994. Петнайсет години работи като редактор и журналист във водещи български медии, сред които БНР, Нетинфо и телевизия Би Ай Ти. Създател е на сайта и фейсбук страницата “Литературни разговори”, където публикува рецензии на най-новите издавани у нас книги, интервюта с писатели, новини за предстоящи заглавия, както и преводи на израелска поезия с цел популяризирането й у нас. Преводач е на израелския поет Амир Ор на български – „Езикът казва“ (Издателство за поезия ДА, 2017). През 2019 г. излиза втората й книга - “Потъване в мъртво море”, разкази (изд. "Жанет 45"). Пред публикуване е и новият й роман „Нас, които ни няма“ в същото издателство. Пише редовно литературна критика за "Литературен вестник", рецензира и редактира ръкописи.
Безспорно едно от литературните събития на тази година е появата на нова книга от култовия писател Кольо Николов, и то след десетилетия мълчание. Чудесен начин по-младите читатели да се докоснат до специфичния разказвачески глас на бащата на "инфантилната проза" от 60-те и 70-те, който написа тази своя лебедова песен от и за Лос Анджелис. Въпреки донякъде “пътеписното” заглавие "Котаракът на Рей Бредбъри" е силно автобиографична и болезнено лична книга и ни запознава както със семейството на автора, така и с куп незабравими и живописни герои, с които Кольо Николов се среща в годините си като имигрант. Спомените в тези своеобразни мемоари се връщат и в оставената назад България, към родния дом на село, към бита от онова време, към близките, които вече ги няма, към стара София и нейните интелектуални и писателски среди.
С големите си теми, образния език и изящния стил, качеството на Иван Станковата проза издига недостижима летва за качество. Писателят разказва човешки истории с особено и сякаш позабравено вече човеколюбие, с неизбежната за него светла меланхолия и една не достатъчно ценена днес бавност. Човекът на Станков е прекрасен дори и в своята уязвимост и прекършеност, в слабостта или незабележимостта си. Най-новият сборник "Вечерна сватба" ни връща в Русе между двете войни с девет любовни истории, във всяка от които има коренче реалност, издирена от Иван Станков и превърната в оригинална фикция.
Сборникът събира избрани разкази на Чавдар Ценов от няколко десетилетия. За писателя е типично удивителното вживяване в героите, навлизането в техните сънища и видения, които като че ли са по-истински от будното им съществуване, способността да разказва еднакво прозорливо и деца, и старци, и дори да одушевява предмети в творческата си емпатия. Игрите с езика и изтупването на праха от най-причудливи думи, неизбежната тънка ирония и леката носталгия, които съпровождат неговите “фланьори”, навикът да подвежда фино читателя, да използва сегашното като прозорец към онова зад нас, да предава екзистенциалното тиктакане на времето, в което губим толкова много неща - всичко това е прозата на Чавдар Ценов.
Новият роман на Георги Господинов няма как да сбърка - той работи със сигурните вечни теми: времето, паметта, забравата. Този полудистопичен текст разглежда "миналото в бъдещето" като възстановка, като повторение, включително чрез фарс, чиито характеристики идват не от другаде, а от собственото ни обществено-политическо настояще. Типичният за Георги Господинов фрагментарен, бележников роман, в който обединена (или не толкова) Европа провежда референдум за минало, благодарение на който си припомняме белезите на близките десетилетия, а за пациентите с деменция и Алцхаймер се изграждат клиники за минало. Книга, не на последно място, и за споменатите болести (и буквално, и метафорично), които се превръщат в бича на 21 век.
Тази мултибиография събира историите на няколко известни жени, предимно от XIX век - учени, интелектуалки, писателки, творци, както и на цяла плеада от техни съвременници и съидейници, с които те са били в духовна връзка. Именно в съгласие с позитивистичната нагласа на XIX век - че само знаещият критик е в състояние да вникне в създаденото от твореца - е издържан и свръх амбициозният труд на Мария Попова. Известната блогърка се е запознала с всичко от и за своите "фигури". Навлизайки със завидна ерудиция в редица сфери, тази енциклопедична книга възкресява дебатите на времето и разглежда начините, по които някои от най-блестящите му умове са променяли света и себе си в търсене на истината.
Това беше моят личен избор за български роман на 2019 г. Действието обхваща периодът малко преди и малко след промените от 1989 г., проследявайки житейските перипетии на протагониста, който си има съвсем реален прототип. "Чекмо" осмисля близкото минало по един оригинален, лишен от клишета и изчерпани формули начин, благодарение на уникалната си гледна точка и необикновения си герой. Тук жертвите и палачите са флуидни, а тонът е лишен от (мело)драма, от мрачна сериозност, от обичайните оплаквания или обратното - от носталгията по онова време. Най-голямото постижение на романа обаче е може би неговият забележителен език - жив, ярък, пластичен, злободневен и с превъзходно използване на актуалния за времето си жаргон.
И този амбициозен философски и интелектуален роман, подчинил всичко на значимите човешки теми, които разглежда, предоставя различна от стандартната гледна точка към близкото минало. А именно тази на привилегированите, на онези, използвали държавните пари, за да заминат и да се осъществят извън родината. Семейната сага проследява няколко поколения чрез техните спомени, съсредоточавайки се върху баща, син и дъщеря, които трябва да преработят взаимната си липса по пътя към приемането и възможността за прошка и обич. Наративът следва две централни тематични линии: сексуалната енергия и властта-парите-творчеството-насилието, тясно обвързани с нея.
Макар и малко по-стара, тази книга е образец за кратка проза и може би най-доброто в жанра през последните години. Оля Стоянова е майстор в създаването на наситена атмосфера и особено настроение с минимални средства, с минимум, но точни описания и краски, в междуредията на действията и диалозите. Езикът на авторката е толкова премерен, че сякаш е отсипан с капкомер на точни дози. Нищо в него не дразни храносмилането, нищо не натежава, нищо не е в повече или пък напротив - недостатъчно. Впрочем това са може би българските разкази, които най-много се доближават до световните образци в любимия ми жанр на “разказите, в които нищо не се случва”. Уж, разбира се.
Въпреки че любимата ми книга от Любов Кронева е "Вълча богородица", то новата - "Бабини-ягини", със сигурност носи специфичния почерк на тази любима и много самобитна писателка. Сборникът събира истории, които могат да бъдат четени като съвременни варианти на класически приказки. Повечето герои са уязвими деца и тинейджъри, които животът е подложил на прибързана, безстрастна и немилостива инициация. В какафонията на ежедневието те трябва да се научат да владеят неконтролируемия си вътрешен глас. Любов Кронева е майстор на иронията, а смесването на езиковите регистри е неин патент. И тук ни чака задъханото й, едновременно непосредствено и поетично разказване.
Роман, с който Радко Пенев едновременно излиза от жанровата литература и навлиза в друга съществуваща ниша - на появилите романи, засягащи разпознаваеми и актуални за обществото проблеми. "Струни" засяга болезнената тема за насилието между и върху деца. Съчетанието между мъжкия, директен и реалистичен стил на Пенев и въпросния сюжет водят до разтърсващ за човешката съвест резултат. Нещо повече - авторът постъпва почти коварно с читателя, като го предизвиква (подобно на книгите игри) да избира между три вероятни от много възможни финала и така го оставя сам да завърши историята.
Големият поет като есеист в този сборник с размисли по всевъзможни теми. Писани през годините за в. “Сега”, тези текстове са се отърсили от грубото злободневие, за да придобият една друга - поетична - актуалност и смисъл. За всяко едно време. Старомоден (в най-добрия смисъл на тази дума), носталгичен и меланхоличен, Калин Донков се впуска с финес, проницателност и благосклонна отзивчивост в спомените, подпалени от случайни осезания, мисли и срещи - като цигара на старец.
Сладкодумно, иронично, увлекателно завръщане в мрачните гънки на историята ни от 20-те години на 20 век, сред анархисти, терористи и обществено-политически хаос. Център на събитията е провинциален град, в който веднага разпознаваме Карастояновия Ямбол, но той се превръща в сцена на националното битие и порядките от онова време. "20-те години според мен са годините на първото голямо разцепление в народа. Но 20-те години лично на мен са ми интересни не само с политическите земетресения и националните ужасии. Не. Нещо се е взривило и в онова, което наричаме духовен живот", казва писателят.
С всяка своя книга, Камелия Кучер надгражда способността си да разказва увлекателно и топло човешките съдби. Нейните силно емоционални романи, които проследяват съдбите на млади момчета в различни европейски страни от близкото минало, вече си спечелиха куп почитатели. Сюжетът винаги е централен и затова умението да разказва истории е първостепенно, а темите са вечните - любовта, вината, прошката, жертвата, себепознанието. В прозата на Камелия не мога да не видя погледа на жена - на майка - съчувствен, топъл и всеопрощаващ.
Благодарим на Антония Апосотолова за участието и препоръките! Нашият екип ви приканва да разгледате и нейния сборник с разкази "Потъване в мъртво море".
Очаквайте следващата седмица книжните препоръки на Милена Ташева от "Аз чета".